Алеко Константинов за своята адвокатска практика

„Отворено писмо до господин Велчо Велчев“ (София, 12 ноември 1894г.), А. Константинов (1863 – 1897)

Алеко Константинов завършва право през 1885г. в Одеса. През 1885г. работи като съдия, а през 1886г. – като прокурор, 1887 – 1888 – помощник-прокурор, 1890 – 1892 – съдия. След това до края на живота си е адвокат на свободна практика в София. С адвокатската професия Алеко е свързан от 1888г. (с известни прекъсвания) до смъртта си през 1897г. Хабилитационният му труд е на тема „Правото на помилване по повод на новия наказателен закон“. Защитава го през 1896г. Адвокатската практика на А. Константинов е проследена в биографична книга, издадена от Висшия адвокатски съвет, неин автор е Д. Доковска. Като адвокат Алеко е честен, принципен и добросъвестен. Въпреки че професията е добре платена, той редовно потъвал в заеми. Има чести случаи, в които клиентите го лъжат. Вместо да уговаря хонорара си предварително, както е прието в адвокатската практика, Алеко смята, че парите се вземат след свършената работа. В този материал се спираме на едно интересно писмо, свързано с адвокатската практика на Щастливеца.

В „Отворено писмо до господин Велчо Велчев“ А. Константинов (1863 – 1897) пише: (София, 12 ноември 1894г.): „Уважаемий г. Велчев. … Доста разсмяхте моите приятели с антрефилето, в което подкачате моята адвокатска практика. Артък и на мойта адвокатска практика ако има човек да завижда – тогава трябва да се вземат сериозни мерки против завистта…Това антрефиле ми напомня една телеграма до в. “Мир“, в която се казваше, че аз съм пръскал пари между избирателите си. Аз и пари са две субстанции, осъдени на вечна раздяла“. Вий пишете каквото ви диктува фалшивото положение, аз ще пиша каквото ми диктува съвестта, па сетне ще видим на коя страна ще бъде общественото мнение.“ (София, 12 ноември 1894г.)

Текстът в „Отворено писмо до господин Велчо Велчев“ е изграден в ироничен план, а обектът на иронията е самият автор, който се дистанцира от себе си, за да остане верен на духовната си независимост и чиста съвест. На финала на писмото Константинов споделя, че в ученическите си години е прочел едно писмо от Джон Стюарт, което „ми се вряза дълбоко в паметта“: „По-добре да бъдеш недоволен човек, отколкото доволна свиня“, а в  послеписа се спира на  впечатлението, което са му направили статиите от в. „Прогрес“, написани от човек, който „иска да заглуши гласа на съвестта“.

Част от принципите, които  А. Константинов защитава в адвокатската си практика, са обобщени накратко в последните редове на писмото: „Да признаваш, че г. Каравелов е невиновен, да продължаваш да го държиш в тъмница и да му нанасяш удари, когато той не може да се брани – това е много по-осъдително от крадеца, който хваща невинния и вика: „Дръжте крадеца!“ Подло и гнусно геройство е да глождиш нозете на скования Прометей…“