Битката между самолетоносачи, наречена „Стрелба по пуйки“

През юни 1944 г. САЩ и Япония водят огромна битка между самолетоносачи във Филипинско море. Защо въздушният разгром остава в историята като „Марианската стрелба по пуйки“?

На 19 и 20 юни 1944 г. във Филипинско море се разиграва една от най-големите битки между самолетоносачи в историята. От едната страна е американският Пети флот с бързото самолетоносачно съединение Task Force 58 на вицеадмирал Марк Мичър, а от другата – японският Мобилен флот на вицеадмирал Джисабуро Одзава. Япония изпраща девет самолетоносача, за да спре американското настъпление към Марианските острови и особено десанта на Сайпан. За Токио залогът е огромен – овладяването на Марианските острови би доближило американските сили опасно близо до самата Япония.

Японският план изглежда логичен. Самолетите от самолетоносачите трябва да атакуват американския флот, а японските летища на Гуам и други острови да осигурят допълнителна въздушна подкрепа. Одзава разчита и на по-големия обсег на японските самолети. Проблемът е, че през предходните години Япония е загубила голяма част от най-опитните си военноморски пилоти. Американците, напротив, разполагат с добре обучени летци, мощна радарна система за ранно предупреждение и изтребителите „Груман F6F Хелкет“, които вече им дават сериозно преимущество във въздушния бой.

На 19 юни японските самолетоносачи изпращат последователни вълни самолети срещу американския флот. Радарите засичат нападателите достатъчно рано и американските изтребители ги посрещат още преди да достигнат корабите. Резултатът е катастрофален за японската авиация. Според Военноморския исторически център на САЩ от 423 японски палубни самолета приблизително 315 са унищожени, а още около 50 самолета са загубени над Гуам. Американският пилот Александър Врачиу например сваля шест японски пикиращи бомбардировача само за осем минути.

Именно тогава се ражда необичайното име на сражението – „The Great Marianas Turkey Shoot“, което приблизително може да се преведе като „Голямата марианска стрелба по пуйки“. Изразът идва от американските летци, за които въздушните боеве изглеждат необичайно едностранни. Според историята, запазена от Военноморското командване за история и наследство на САЩ, един от участниците сравнява сражението със старомодна стрелба по пуйки – състезание, при което целите са сравнително лесни за поразяване. Названието остава в историята, но зад него стои трагичната реалност на огромните японски загуби.

Докато във въздуха японските самолети са унищожавани, под водата американските подводници нанасят друг тежък удар. „Албакор“ торпилира новия японски самолетоносач „Тайхо“, флагман на Одзава, а „Кавала“ атакува ветерана „Шокаку“, участвал още в нападението срещу Пърл Харбър. И двата самолетоносача потъват. На следващия ден, 20 юни, американските самолети откриват отдалечаващия се японски флот и Мичър взема рисковано решение – да изпрати 216 самолета на удар на пределно голямо разстояние. Те потопяват лекия самолетоносач „Хийо“ и повреждат други японски кораби.

Победата обаче има и драматичен момент за американците. Самолетите се връщат след залез слънце, много от тях почти без гориво. За да им помогне да намерят корабите, Мичър нарежда самолетоносачите да включат светлините си въпреки риска да бъдат забелязани от противника. Част от самолетите катастрофират при кацането, а други падат в морето след изчерпване на горивото. Американските кораби започват мащабна спасителна операция и успяват да приберат 143 от 185 летци, принудени да се приводнят.

Битката във Филипинско море практически пречупва японската палубна авиация. Според различните обобщения Япония губи около 480 самолета в рамките на сражението, три самолетоносача и най-важното – голям брой летци, които вече трудно могат да бъдат заменени. Американците също губят самолети, но значителна част от тези загуби са при дългия нощен полет след атаката на 20 юни, а не в пряк въздушен бой. След Филипинско море японските самолетоносачи все още съществуват като кораби, но вече не разполагат с въздушната сила, необходима, за да се противопоставят равностойно на американския флот.

Затова „стрелбата по пуйки“ не е просто любопитен прякор на една военна операция. Тя показва колко решаващи са станали обучението на пилотите, радарът, организацията на въздушната отбрана и техническото превъзходство във войната между самолетоносачи. Японското командване влиза в битката с надеждата да повтори решителна победа от типа на Цушима. Вместо това на 19–20 юни 1944 г. губи голяма част от възстановената си палубна авиация. Битката във Филипинско море окончателно показва, че в Тихия океан стратегическата инициатива вече принадлежи на Съединените щати.