Древните византийски спорове за исихазма

Терминът произлиза от гръцката дума „исихия“, която означава тишина, покой и вътрешно безмълвие. През XIV век исихазмът се превръща в център на ожесточени богословски спорове във Византийската империя, като поставя въпроси за природата на Бога и възможността човекът да общува непосредствено с Него.

Основен критик на исихазма е Варлаам Калабрийски, учен монах и философ, който смята, че исихастите преувеличават духовните си преживявания. Той отхвърля твърдението, че вярващите могат да съзерцават нетварната божествена светлина, и настоява, че Бог може да бъде познат единствено чрез разума и философското изследване. Неговите възгледи предизвикват сериозна реакция сред православните монаси.

Най-известният защитник на исихазма е Григорий Палама, архиепископ на Солун. Той развива учението за разграничението между Божията същност и Божиите енергии. Според Палама Божията същност остава недостъпна за човека, но Неговите нетварни енергии могат да бъдат преживени чрез молитва и духовен живот. Това учение дава богословска основа на исихастката практика и се превръща в централна тема на спора.

За разрешаването на конфликта са свикани няколко църковни събора в Константинопол между 1341 и 1351 година. След продължителни дебати съборите подкрепят учението на Григорий Палама и осъждат възгледите на Варлаам и неговите последователи.

Влиянието на исихазма се разпростира далеч извън пределите на Византия.