Искаме ли Европа или само европейските привилегии? Българският манталитет под лупа

В България има една особеност, която всички усещаме, но малцина изричат на глас: искаме европейски резултати, без да приемаме европейския начин на мислене. Искаме магистрали като в Германия, здравеопазване като в Австрия и заплати като в Холандия – но не и дисциплината, правилата и личната отговорност, които стоят зад тях. Желаем европейското удобство, но не и европейския характер. И точно това противоречие ни дърпа назад повече от всяко правителство.

Най-яркият пример е движението по пътищата. Българинът се ядосва, че инфраструктурата е лоша, но паркира върху тротоара, кара с висока скорост и не дава мигач, защото „не е нужно“. Според данните за 2024 г., у нас са настъпили 7 159 тежки пътнотранспортни произшествия, при които са загинали 479 души, а около 9 046 са били ранени. Това означава приблизително 74 загинали на всеки милион души – една от най-високите стойности в Европейския съюз.

Същото е и в ежедневния живот. Всички искат чисти градове, но боклукът се появява около кофите. Искаме бързи административни услуги, но нямаме търпение да спазим реда. Протестираме, че никой не работи качествено, но половината работещи „си гледат работата“ през пръсти. Данните на ЕК показват, че България остава сред държавите членки с най-ниско доверие в институциите – около 20% – но очаква те да функционират като швейцарски.

Любопитното е, че според социологически проучвания над 70% от българите смятат, че „другите“ са виновни за проблемите в страната, докато едва малко над 10% признават лична отговорност. Това показва не просто недоволство, а дълбок навик да гледаме навън, вместо навътре. Европа не може да бъде построена върху манталитет, който винаги сочи с пръст, но никога – към себе си.

Европа е не просто заплата или път. Европа е манталитет – уважение към правилата, към труда, към човека. А тук често се чува: „ако всички спазват правилата, аз пак ще намеря начин.“ И точно това „начин“ ни спъва като общество. Липсата на самоанализ прави всяко управление виновно, а всяка промяна – невъзможна.

И тук идва големият въпрос – не дали България е готова за Европа, а дали ние самите сме готови да станем европейци? Защото истинският напредък няма да дойде нито с нова магистрала, нито с по-висока минимална заплата, ако първо не се променим ние. Европа не е място – тя е поведение.

А дали някога ще го достигнем зависи от един банален, но болезнен въпрос: готови ли сме да станем като онези, на които завиждаме?

По материала работи Веселин Байчев