Използване на теория на игрите за разрешаване на спорове
Тази статия разглежда теория на игрите като възможен механизъм за разрешаване на спорове. Представени са и основните понятия в тази теория – играчи, видове игри, печалбата, стратегията на отделните играчи, ходовете им, мини-максната процедура.
При вземането на решения в спорни ситуации може да се използват стратегически математически модели, наричани в приложната математика теория на игрите. Теорията е развита по време на Студената война от Джон фон Нойман и Оскар Моргенщерн. Тя се прилага първоначално в областта на икономиката, после преминава към биологията и философията и постепенно навлиза в много други области. Интересно е приложението й при животните във връзка с развитието им и естествения подбор. Днес се прилага в информатиката, изкуствения интелект, кибернетиката. Специалистът в областта на теорията на игрите Джон Наш е лауреат на Нобелова награда. Животът му става сюжет на филма „Красив ум“ (2001).
Възможно ли е теория на игрите да бъде приложена и при разрешаване на спорове? За да направим изводи е необходимо представянето на тази теория, както и основните понятия и правила, с които е свързана.
Във всеки спорен момент има две страни, които имат противоположно мнение. Участниците в спора се определят като играчи. Най-често те са двама, но може да са трима и повече в зависимост от конкретния спор. Ако двама и повече играчи действат като един, те се определят като коалиция. Войните, конкуренцията в икономиката и в други аспекти от обществения организъм предлагат безброй образци на конфликтни ситуации с повече от двама играчи. Една от основните цели на теорията на игрите е да разгледа моделите на такива коалиции, както и моделите на разпределяне на общата печалба. Най-често срещани са игрите с двама играчи. Още през 1942 в „Шахматна новела“ Стефан Цвайг успява да анализира от психологическа и политическа гледна точка нацисткия мироглед чрез играта на двама играчи – световен шампион по шах и лекар, който е полудял, играейки шах със самия себе си в нацистки затвор. Тук Цвайг стига до извода, че „игра“ не е нито наука, нито изкуство, а нещо средно между тези две понятия. Теория на играта слива в едно науката и изкуството, анализира опита, подобрява продуктивността на мисленето. Тя е уникално познавателно поле, което може успешно да използваме при решаване на спорове. Вземането на верни решения води до победа, на грешни – до загуба. Зад всеки спор стои определено решение. С теория на играта може да проверим дали то е било оптималното. Така ще получим ясна и обективна представа за качеството на метода ни за взимане на решения.
Теория на игрите разглежда няколко вида игри. Крайна е играта, при която броят на възможните действия е ограничен. Съответно играта може да бъде и безкрайна. Платежната функция може да бъде представена като матрица в някои крайни игри с двама играчи и нулева сума. Тази игра се разглежда като матрична и математическият модел за нейното решаване включва средствата на линейното оптимизиране. Както пълководецът в един военен конфликт трябва да използва знанията си за човешката природа, да предусети противниковата стратегия, така и теория на играта изисква изработка на оптимален план за противодействие. Определящата роля има печалбата на отделните играчи, като загубата се приема за отрицателна печалба.
Теорията на играта доказва, че най-важна е стратегията на играча и в търсенето на оптимални стратегии създава математически модели според правилата на играта. Ралф Уолдо Емерсън приема, че „Човек, който знае какво да прави, винаги ще има работа. А онзи, който знае защо това трябва да се направи, винаги ще бъде негов началник“. Стратегията на играча определя мястото му сред останалите играчи. Една поговорка напомня, че „лошият план е по-добър от никакъв“. При добра стратегия анализът на позицията е по-ефективен. Всяка игра без план е свързана със спонтанни решения. Добрият стратег си поставя далечна цел и за постигането й се придвижва от крайната точка към началото, преодолявайки някои междинни цели. Шахматистите например правят ходовете си не на базата на избора между хиляди варианти, а на база желанието си да постигнат целта си след десет хода.
Необходимо е да се вземе предвид съответният обем на информацията за всеки играч, редуването на ходовете и разграничаването им на лични или случайни. Случайните ходове са прескачане ход след ход от една позиция към друга. Тогава те решават само текущи задачи и не ни придвижват към основната цел. Оперативната реакция, разбира се, е важна, но тя трябва да се вписва в общата стратегия. Оперативността и обемът на информацията се нуждаят от ускорено обработване. Тук можем да говорим за понятието „стил“. Всеки играч има свой стил и по това се отличава от останалите играчи. Ако при спорна ситуация се вземе предвид стила на конкретния играч, може да приемем, че резултатът може да бъде предвидим. Резултатът от определен брой ходове може да се изрази количествено с конкретно число. При случайните ходове може да се разгледа вероятността на възможния резултат. Важен е погледът към хода на противника. Стигайки до крайност, Акиба Рубинщайн, един от най-известните шахматисти от началото на 20 век, след всеки направен ход се криел в ъгъла на залата и там чакал ответния ход на своя противник.
Разработен е алгоритъм за победа, наречен мини-максна процедура на основа на тезата, че всеки от играчите се стреми да играе добре. Ричард Бах смята, че „Най-ефикасното обучение е да играеш срещу противник, който може да те победи“. След всеки ход играчът има краен брой избори. Всички шахматисти изучават стари партии. Ако запишем всички възможни ходове и ги свържем с възможните изходи може да се създаде математически модел, който е свързан с оценяване на всеки ход. Получава се голямо дърво на решенията. В конфликтна ситуация и при решаване на спорове обаче това има силна страна – налага се да се направи анализ на решенията и се очертават грешните стъпки. Има грешни ходове, след които играта свършва.
Може да се разгледа и моделът на патовите игри, в които е невъзможно да има победител, резултатът е реми. Те са известни като „компромис“. Видно е, че в теория на играта се използва много терминология от шахмата и това сходство не е случайно. Шахът отразява обективната реалност и начина, по който даден човек мисли. Според Цвайг това е игра „ограничена в тесни геометрични пространства, но в същото време е безкрайна в комбинациите, които предлага“.
Теорията на играта е на практика абстрактна математика и когато тя се срещне с „човешкия фактор“ резултатът е трудно предвидим, защото няма математически модел, който да е приложим за всеки човек. Теория на играта може да се използва при решаване на спорове. Всеки може да си направи „карта“ на личните способности според Гари Каспаров („Животът като партия шах“) и да разширява своите възможности, да опознае силните и слабите си страни, да проучи „стила“ на противника. Когато осмислим начина, по който взимаме решения, по-лесно ще се справим в конфликтни ситуации. При решаване на спорове теория на играта разкрива необходимостта от гъвкавост по пътя, по който вземаме решения. Когато се налага, този път трябва да бъде променен.
Бъдещето на решенията, взети в настоящето, зависи от нас.
Тази статия не представлява правна консултация и може да се използва само с информационни цели.