Когато обвинението се връща обратно: „Вълкът и лисицата на съд пред маймуната“

В човешките отношения често се случва именно тези, които най-много обвиняват другите, да се окажат най-виновни. Тази истина е блестящо разкрита в баснята на Лафонтен „Вълкът и лисицата на съд пред маймуната“.

Баснята

Вълкът и лисицата, вечни съперници, се карали ожесточено кой от двамата е по-големият крадец. За да докажат вината на другия, решили да се явят пред маймуната – съдия, прочута с уж мъдрата си преценка.

Вълкът пръв нападнал: нарекъл лисицата измамница, която с хитрост отмъква всичко. Лисицата не се дала: описала вълка като жесток, алчен и ненаситен.

Маймуната ги изслушала, огледала ги внимателно и произнесла своята присъда:

„И двамата сте виновни. Лисица — ти си хитра и крадлива. Вълко — ти си алчен и безпощаден. Обвинявате се, за да скриете собствените си грехове.“

И така, съдията ги оставил сами да се изправят не само срещу взаимните обвинения, но и срещу собствените си недостатъци.

Поуката

„Лъжецът и измамник, който други обвинява, трябва много да внимава, защото наяве ще излезе и неговият нрав — коварен и лукав.“

Когато обвинението се връща обратно

Баснята на Лафонтен разкрива един универсален човешки механизъм: обвинението като защита. Когато някой умишлено е готов да хвърли цялата вина върху другия, това често не е проява на принципност, а на страх — страх да не бъдат разкрити собствените слабости. Вълкът и лисицата знаят отлично, че и двамата имат тъмни страни, но вместо да се вгледат в себе си, те избират най-лесния път: да нападнат първи. Така обвинението става щит, зад който се крият техните истински намерения.

Но изборът на съдия – маймуната – е също символичен. Маймуната в басните често е образ на имитацията, на привидната мъдрост. Лафонтен напомня, че когато двама измамници търсят арбитър, истината трудно може да бъде намерена, защото този, който е избран да отсъди, не винаги е по-чист или по-далновиден от спорещите. Въпреки това, макар и несъвършена, маймуната успява да види онова, което двамата се опитват да скрият: че всеки обвинява в другия точно онова, което сам притежава в още по-голяма степен.

Баснята е актуална и днес — в обществото, в политиката, дори в личните отношения. Колко често виждаме хора, които яростно сочат чуждите грешки, докато собствените им остават невидими само за самите тях? Нападението се превръща в средство за отвличане на вниманието, а моралната поза – в защитен механизъм. Но както при вълка и лисицата, така и в живота, истината рано или късно се разкрива, а онзи, който обвинява най-силно, често има най-много да губи.

Поуката накрая е проста, но дълбока: когато хвърляме вина, без да погледнем себе си, ние не решаваме проблем, а само разкриваме собствената си природа. Лъжецът и измамникът може да е умел в обвиненията, но истината има упоритото свойство да се промъква — понякога тихо, понякога гръмко, но неизбежно.