Метафорите като подход в спорове

Тази статия разглежда метафората като подход в споровете и е базирана основно на изводите, които Аристотел прави в своята „Реторика“.

Метафорите като средство за въздействие

Речта в споровете е основен начин на убеждение, защото не е достатъчно да имаме какво да кажем, не по-малко важно е как го казваме. Разбира се, справедливо е да спорим с факти, но в спора речта ни има не по-малка сила.

Метафорите са средство за въздействие в поезията, в прозата, но и в споровете. „Метафората има във висша степен и яснота, и приятност, и странност.“ – казва Аристотел („Реторика“). Гледната точка се представя живо и раздвижено. С метафората отдаваме почит, но и пренебрежение и несъгласие. Метафорично чрез аналогия се изразяват определени взаимоотношения – чашата е „щит на Дионис“, а щитът „чаша на Арес“.

Метафорите разкриват по своеобразен начин красивото и грозното, доброто и лошото. Аристотел илюстрира това със следната история. Един победител в състезания с мулета предложил на известен в древността поет (Симонид) да напише стихотворение за него. Поетът отказал, защото му било неприятно да възпява магарета. Но когато му предложили голяма сума, той съчинил следната метафора: „Привет на вас, дъщери на кобили вихрени!“ Метафората позволява названията да се съставят с оглед лошите и добрите, красивите и грозните страни на предмета на спора предвид гледната точка на говорещия. Тя  представя предмета пред очите ни. Затова е важно да извличаме метафори от хубавите неща.

Метафорите загатват, а гатанката е добре осъществена преносност. В „Държавата“ Платон изразява отношението си  към хората, които ограбват доспехите на мъртвите, чрез метафора, наричайки ги „кученцата, които хапят камъните, а не докосват онзи, който ги хвърля“. Метафорично Демостен определя народа като „онези, които страдат от морска болест по корабите“. Демократ определя някои оратори като „бавачки, които поглъщат късчето, а намазват устата на децата с плюнка“.

Метафори при устен спор

Устните речи изискват актьорско изпълнение, а метафората отваря пътя към актьорската игра: „Този е, който ви е окрал, този е, който ви е измамил…“ „Дойдох, срещнах, молих“ или „дойдох, разговарях, помолих“ – за да има въздействие това трябва според Аристотел да бъде изиграно, а не да се каже като една цялост, с един и същ израз и тон. Тези изрази съдържат нарастване и това трябва да се почувства от слушателя. Стилът на изказа въздейства и допринася за победата в спора. Подходящият стил придава убедителност на фактите. „Слушателят винаги съчувства на разчувствания оратор дори и ако последният не казва нищо. Затова мнозина замайват слушателите чрез шумотевицата си.“ – казва Аристотел.

Метафори, основаващи се на аналогии

Тези метафори се ценят най-много, защото създават нагледен образ. Например: „Викаме опасностите на помощ против опасностите“, „Не бивай прекомерно странен, страннико“, „Краката му са криви мерудиени“. Метафората събира в едно противоположностите – „всякак се стремят да бъдат нищожни“. „Стремя се“ насочва към идеята за нарастване. Перикъл казва по повод загиналите във война младежи от града, че пролетта е била отнета от годината. Анаксандрид говори за дъщерите си, които не се омъжвали: „Просрочиха си брака дъщерите ми“. В обединяването на два противоположни образа се изгражда нагледността. Крадецът метафорично нарича себе си бирник в опит да оправдае престъплението си. Речта става остроумна чрез метафори. Човек си казва, че е научил нещо, въпреки противоположното му очакване. Прави умозаключението: „Колко е вярно, а пък аз сгреших.“ В някаква степен метафората съдържа в себе си поука. Парадоксът в речта също се ражда от метафори – „Вървеше и стъпваше върху … мазоли“. Очакването на слушателя да чуе „сандали“ е провокирано. Така парадоксалното определя нова посока на мнението.

Мярка при употреба на метафори

Аристотел съветва при използването на метафори в речта ни да се спазва мярката. Те надхвърлят обичайното и оцветяват стила на говорещия. При липса на умереност обаче речта ни става изкуствена. Метафорите са подправка, а не ястие. Честите непропорционални и отнесени метафори издават усилия и се превръщат в беда. Така че с право Аристотел не одобрява изрази като „всенародно обичан майстор и грижовник за насладата на слушателите“ (от Алкидамант) и смята, че по-добре е просто да се каже „обичан майстор“. Изкуствеността на речта също произлиза от метафорите. Те може да са неуместни, когато са прекалено тържествени или трагични. Неясни са, ако са взети отдалече, от предмети, явления или събития, които са непознати за другата страна на спора. Ако на човек, който не познава „Одисеята“ на Омир, му се каже, че тя е „красиво огледало на човешкия живот“, той не може да си направи никакви изводи, нито да предложи своя гледна точка. Прекомерната употреба на метафори прави стила смешен, а многословието – неясен.

На снимката: Атинската школа, стенопис от Рафаело във Ватикана