Мрънкаме много, правим малко: българският парадокс

Да седнеш на кафе, да се оплачеш от времето, цените, политиците, съседите – това не е просто навик, а част от българската социална култура. Мрънкането е нашата колективна загрявка преди всеки разговор. То е безопасно, познато, обединяващо. Можем да не сме съгласни по нищо друго, но винаги ще намерим общ език, когато стане дума колко зле е положението. Проблемът е, че тази „национална дисциплина“ рядко излиза извън думите.

Оплакването дава моментно усещане за облекчение, защото ни позволява да изразим недоволството си, без да поемаме риска от действие. Да кажеш „всичко е корумпирано“ е лесно – не изисква време, усилия или лична отговорност. Но да отидеш на обществено обсъждане, да подадеш сигнал, да създадеш гражданска инициатива – това вече изисква ресурс, ангажимент и готовност да понесеш критика. И тук мнозина предпочитат безопасната територия на кафенето пред непредвидимата територия на реалните промени.

В България мрънкането често е повече от навик – то е начин на общуване. Оплакваме се от цените, времето, политиците, дупките по пътищата, сякаш това е задължителната прелюдия към всеки разговор. Проблемът е, че рядко преминаваме отвъд думите, а така мрънкането се превръща не в средство за промяна, а в удобен заместител на действието.

Мрънкането е удобно, защото не изисква риск. То ни позволява да излеем недоволството си, без да поемаме отговорност за решение или промяна. Така се чувстваме ангажирани, но в безопасната зона, където никой не ни съди за липсата на резултат.

Парадоксът е, че мрънкането ни дава илюзия за участие. Когато го правим в компания, чувстваме, че „сме в темата“ и че „не сме безразлични“. Но всъщност само затвърждаваме усещането, че нищо не зависи от нас. Колкото повече говорим за проблемите без да действаме, толкова повече се убеждаваме, че действията са безсмислени. Това е самоподдържащ се цикъл, от който рядко излизаме.

Да спрем да мрънкаме не означава да се примирим или да замълчим пред несправедливостта. Означава да започнем да превръщаме думите в нещо измеримо – дори в малък мащаб. Може би промяната няма да дойде утре, но със сигурност няма да дойде, ако останем майстори само на коментара. Защото в крайна сметка, колкото и да е сладко да „попържеш“ с приятели, истинската победа не е в това колко цветно можеш да се оплачеш, а в това какво правиш след това.

Истината е проста – мрънкането никога не е променило нищо. Ако вложим половината енергия, с която се оплакваме, в реални действия, вероятно ще имаме много по-малко поводи да мрънкаме.

По материала работи Веселин Байчев