Ортогенетика и контрол на насилието: как технологиите променят човешкото поведение

Изследвания в областта на ортогенетиката и невростимулацията разкриват възможности за „препрограмиране“ на агресията. Но каква е цената на този биологичен контрол и какви етични въпроси повдига технологичното управление на човешките емоции?

„Биовластта е това, чрез което животът на индивидите и на популацията като цяло става обект на изчисление, оптимизация и регулиране“, Мишел Фуко  (1926-1984)

Науката, технологиите и биологията се доближават до неочаквани отговори за агресията – но цената е етична. Ако можем да изключим гнева чрез електрически импулс – дали един ден няма да го включим по команда? Има моменти в развитието на науката, в които постигнатото предизвиква не възторг, а тревога. Такъв е случаят с изследванията върху агресията и насилието, провеждани в пресечната точка между ортогенетика, невронауки и технологии. Това не е футуризъм. Това е настояще.

Биологията на агресията: от мит към ген

Ортогенетиката изучава как развитието на човека – включително поведенческите му реакции – е заложено в биологията му. Сред основните въпроси, които учените си задават:

• Наследяваме ли склонност към насилие?
• Има ли гени, които правят някои хора по-склонни към агресия?
• Може ли мозъкът да бъде „пренастроен“, така че да премахне импулса за насилие?

Отговорите идват не само от теоретични модели, а и от експерименти – предимно с животни, които сочат, че агресията има биологична основа. През 1960-те испанският неврофизиолог Хосе Делгадо имплантира електроди в мозъка на бик. Когато животното се втурва към него, ученият натиска бутон – и бикът спира. Мозъкът се подчинява на технологията.

Сходни експерименти с маймуни показват, че:

• стимулация или отстраняване на амигдалата – зоната, свързана с емоционалната реакция – води до драстични промени в поведението;
• генетични модификации при мишки, особено в гени, отговорни за производството на серотонин, предизвикват агресивни изблици или пълна апатия.

Технологиите не просто наблюдават – те вече могат да моделират агресията.

Между терапия и социално инженерство

На теория тези открития имат огромен терапевтичен потенциал: при хора с тежки психични разстройства, с неконтролируеми импулси, възможността за мозъчна стимулация или генна корекция изглежда като надежда.

Спорни стават въпросите:

• Кой решава кога едно поведение е „проблем“?
• Може ли държавата да приложи технологии за „превъзпитание“?
• Ако можем да променим емоции, дали ще остане нещо автентично в човека?

И тук се появява най-важният спорен въпрос: когато можем да променим човешката природа, трябва ли да го правим? Невропсихологичният контрол крие не само утопии, но и опасности от злоупотреба. Възможността за технологично „успокояване“ на гражданите е удобна за всяка авторитарна власт. Също както възможността да „подобрим“ служители, ученици, затворници. Насилието е проблем, но послушанието без избор е заплаха от друг порядък, защото „Съвременната власт не се интересува от това да убива, а от това да управлява живота – като го произвежда, регулира, дори пренаписва.“ (Джорджо Агамбен, роден 1942 г.)

 Нужда от дебат, не от алгоритъм

„Следващите революции няма да са в политиката или в икономиката, а в биологията. Ще започнем да проектираме не просто обществата, а самите хора“. (Ювал Харари, роден 1976г.)

Науката не е доброжелател, нито злосторник. Но тя е сила. И като всяка сила – трябва да бъде поставена в рамки. Ако оставим темата за контрола над поведението в ръцете само на учени и корпорации, рискуваме да заменим свободата с ефективност. Славой Жижек (роден 1949 г.) напомня, че „Истинската опасност не е в диктатора с камшик, а в този, който твърди, че знае кое е най-добро за теб – и ти го налага в името на твоята свобода“. Видно е колко спорен е въпросът за използваните „за добро“ безопасни технологии.

Вместо да спорим дали можем да изключим насилието, нека се запитаме дали не изключваме човешкото.