Питка – с масло, с яйце, със сирене… или „не я разваляй“?

Питката – това меко, златисто чудо, което ни посреща на всяка трапеза с достойнството на главен герой. Дали ще е за Бъдни вечер, кръщене, Коледа, Великден, или просто “за неделя” – тя си остава онова, което събира всички около масата.
Но както всяка легенда, и питката има своите фенове и… критици. Особено когато започнем да я “обогатяваме”. С масло – царско докосване или прекалена мазнина? Едва ли има нещо по-ароматно от прясно изпечена питка, щедро намазана с разтопено масло. Ухае на уют, на бабината кухня, на нещо специално. Маслото придава мекота, плътност, блясък. Но някои ще кажат: “Абе, не е ли много мазна? Нали трябва да е лека, въздушна?” Е, какво пък – малко масло никога не е виновно.
С яйце отгоре – златисто или прекалено “гланцово”? Яйчената глазура е като червения килим за питката. Придава ѝ блясък, цвят и онова усещане, че си на специален повод. Но има и такива, които я избягват – “мирише ми на яйце”, “става твърда”, “не е нужно”. Истината? Въпрос на вкус и традиция. В някои региони се слага, в други – се избягва.
Ето тук става наистина спорно. Сирене в питката – пиршество или изневяра? За някои, сиренето в питка е гениално – добавя соленост, плътност, прави я почти самостоятелно ястие. За други – това вече не е питка, а солен кейк, баница без кори, или както казва баба: “Като ще слагаш сирене, направи си тутманик!”
И наистина – къде свършва питката и започва тутманикът? Традиционалистите вярват, че питката трябва да си остане семпла – брашно, мая, мъничко сол, мъничко захар и нищо друго. Без мазила, без плънки, без иновации. Само тесто, любов и топла фурна. Има в това една особена честност – истинската питка не крие нищо. Когато е направена както трябва, не ѝ трябва нищо друго.
И какво сега? Както винаги, в кухнята няма една истина. Питката е като песен – всеки си я припява по свой начин. Някои я правят с прясно мляко, други с кисело. Някои в плитка, други на топчици. Едни мажат с масло, други със зехтин. Някои даже слагат пълнежи – и не, светът не свършва.
Важното е, че се меси с ръце и сърце. Че около нея се събират хора. Че се къса на конци и се подава с усмивка.
А ти как я обичаш – със сиренце, с блясък, с масло… или просто така, както баба ти я правеше?
По материала работи Ивета Стамова