При комунизма имаше всичко… освен право да мислиш

Въпросът „по-добре ли беше при комунизма?“ не спира да вълнува българското общество, дори повече от 30 години след промените. За едни миналото е символ на стабилност, сигурност и равенство. За други – на липса на свобода, цензура и тотален контрол. Разговорът често е емоционален, разделящ поколения, семейства и цели обществени групи. Но има ли „правилен“ отговор?

Привържениците на миналата система изтъкват конкретни аргументи: безплатно здравеопазване, образование, осигурена работа, евтини жилища, достъп до почивки и по-малко социално неравенство. Животът е бил по-прост и предвидим – човек е знаел, че ще има покрив, храна и пенсия. Мнозина споделят носталгия не толкова към режима, колкото към усещането за сигурност и общност.

От друга страна, критиците на комунистическия режим подчертават цената, на която се е постигнало това „равенство“. Свободата на словото е била потисната, пътуванията зад граница – почти невъзможни, а всеки критичен глас е бил следен, репресиран или заглушаван. Липсата на конкуренция е водела до ниско качество на стоките, а икономическата изолация – до изоставане от Запада. Стандартът на живот може да е бил „уравнен“, но на ниско ниво, с празни магазини и дефицити.

След 1989 г. България пое по пътя на демокрацията и пазарната икономика. Този преход обаче донесе тежки последствия – масова безработица, срив в индустрията, демографски срив, корупция и социално разслоение. Днес имаме повече свободи, но и повече несигурност. Имаме право да пътуваме и избираме, но плащаме висока цена за здравеопазване, образование и дори спокойствие.

Истината е, че и двата периода имат своите истини – и своите митове. Нито комунизмът е бил напълно черен, нито демокрацията е изцяло бяла. Миналото често изглежда по-добро, когато настоящето е трудно. И все пак, въпросът не трябва да е „комунизмът или сега“, а „какво научихме – и как можем да изградим общество, което не забравя нито свободата, нито достойнството“.

Може би най-големият риск е да гледаме на миналото през розови очила и на настоящето – само през критика. Вместо да сравняваме системи в стил „или-или“, трябва да се питаме какво от едното можем да запазим като ценност – солидарността, достъпността на базовите услуги – и какво от другото да защитим – свободата, плурализма, личната отговорност. Само тогава ще можем да излезем от капана на вечния спор и да започнем да мислим не как е било „по-добре“, а как може да бъде по-добре сега. Самото сравнение между „преди“ и „сега“ често разкрива повече за страховете и надеждите ни днес, отколкото за реалната история. А зрялото общество не идеализира миналото, нито сляпо възхвалява настоящето – то търси уроци и от двете.

По материала работи Веселин Байчев