Произлиза ли човекът от влечугите? Отговорът е по-интересен, отколкото изглежда
На пръв поглед човекът и гущерът нямат почти нищо общо. Единият е бозайник с косми, постоянна телесна температура и малки, които се хранят с мляко, а другият принадлежи към съвсем различен клон на гръбначните животни. И все пак между човека и днешните влечуги съществува дълбока еволюционна връзка. Тя обаче често се представя погрешно с твърдението, че „човекът произлиза от влечугите“. По-точно е да кажем, че бозайниците, включително човекът, и съвременните влечуги имат много древен общ предшественик.
За да го открием, трябва да се върнем стотици милиони години назад. Човекът принадлежи към бозайниците, а те – към голямата група на амниотите. Към нея принадлежат също влечугите и птиците. Класическите оценки поставят ранната диверсификация на амниотите приблизително преди 320 милиона години, макар че ново откритие на следи от Австралия, публикувано през 2025 г., предполага, че историята им може да започва значително по-рано, отколкото показваше известният досега фосилен материал.
Някъде дълбоко в тази история настъпва решаващо разклоняване. Едната линия са синапсидите – към нея в крайна сметка принадлежат бозайниците и човекът. Другата са завропсидите – линията, към която принадлежат съвременните влечуги и птиците. Следователно човекът не се е превърнал от гущер, змия или крокодил в бозайник. Нашата линия и линията на влечугите са като два много отдалечени клона на едно древно еволюционно дърво.
Тук се появява и една историческа причина за объркването. В старите книги често се среща понятието „бозайникоподобни влечуги“. Така са наричани древни синапсиди, от чиято линия по-късно произлизат бозайниците. Днес това название може да бъде подвеждащо, защото създава впечатление, че предците на бозайниците са били истински влечуги в съвременния смисъл. Синапсидите всъщност представляват отделен еволюционен клон. По него постепенно се появяват терапсидите, а сред по-късните им представители – форми, все по-близки до бозайниците. Фосилният запис на синапсидите позволява да бъдат проследени множество етапи от този огромен преход.
Една от най-интересните следи от общото минало е амниотичното яйце. Неговата поява позволява на предците на амниотите да се освободят в значителна степен от необходимостта размножаването да бъде свързано с водна среда. При птиците и много влечуги древната стратегия остава лесно видима – ембрионът се развива в яйце извън тялото на майката. При повечето бозайници развитието по-късно се премества в матката, но ембрионалните обвивки са част от същото дълбоко еволюционно наследство. Дори дишането чрез движения на гръдния кош има древни корени в историята на амниотите.
Любопитно свидетелство за тази история е птицечовката. Тя е безспорен бозайник – има козина и храни малките си с мляко – но снася яйца. Това не означава, че е „полувлечуго“. Птицечовката принадлежи към древен клон на бозайниците, наречен еднопроходни. Нейният геном съдържа интересна комбинация от особености, които помагат на учените да изследват ранната еволюция на бозайниците.
Именно тук темата става подходяща за „Научни спорове“. Спорът днес не е дали човекът има еволюционна връзка с влечугите – общият произход на тези големи групи е подкрепен от фосилни, анатомични и генетични данни. Дискусиите са за точното разположение на някои древни видове върху еволюционното дърво и времето, когато са настъпили ключовите разклонения. Например изследване от 2020 г. предлага промени в традиционното подреждане на някои ранни амниоти, а откритите в Австралия следи през 2025 г. поставят нови въпроси за времето на възникването им.
Има ли тогава нещо „влечугоподобно“ в човека? Само ако използваме думата много условно. Ние носим характеристики, наследени от общи предци, живели много преди да съществуват хора, бозайници или съвременни влечуги. Но човекът не е потомък на днешните влечуги, както и влечугите не са потомци на човека. Ние сме далечни еволюционни роднини. Историята ни се среща в една изключително древна точка на дървото на живота, след което двата клона поемат по различни пътища – единият в крайна сметка към змии, гущери, костенурки, крокодили и птици, а другият към бозайниците и милиони години по-късно – към Homo sapiens.
