Село Порой и спорът с носталгията

Историята на село Порой, разположено в община Поморие, е белязана от едно от най-мащабните преселения на българи през XIX век. По време на Руско-турската война от 1828 – 1829 година селото, известно тогава като Копаран, попада в район под контрола на руските войски. След края на военните действия много жители решават да напуснат родния си дом и да потърсят по-сигурен живот в пределите на Руската империя.

Причината за това трудно решение е страхът от последиците след изтеглянето на руските войски. Подобно на много други българи от Тракия, жителите на Копаран се отправят на дълъг път към нови земи. За мнозина това е надежда за по-добро бъдеще, но и болезнена раздяла с родния край.

По време на преселението част от хората достигат до днешното село Крумово край Варна. Те възнамеряват да продължат пътуването си, но липсата на достатъчно средства ги принуждава да останат там. По-голямата част от изселниците успяват да стигнат до Бесарабия, където основават ново селище, наречено Купаран – име, което пази спомена за родното им място.

Въпреки че намират нов дом, някои от преселниците така и не успяват да се разделят с чувството на принадлежност към земята, от която произхождат. Именно тук започва своеобразният „спор с носталгията“. От една страна стои възможността за нов живот, а от друга – силният копнеж по родния край, близките хора и познатата среда. За част от тях носталгията надделява и те се завръщат обратно в Копаран.

Документи от периода показват, че след преселението в селото остават 116 къщи, както и значителен брой жители и селскостопански животни. Тези сведения разкриват не само икономическия облик на населеното място, но и устойчивостта на местната общност. Историята на Порой остава ярък пример за това как връзката с родния дом понякога се оказва по-силна от всички трудности и разстояния.