Спорове за съдбата на старинните български книги

Трудната историческа съдба на българския народ се оглежда в участта на неговото книжовно наследство. През вековете на чуждо владичество и политически сътресения безценни старинни български книги са били унищожавани, разграбвани или изнасяни извън страната. Още по време на византийското робство множество културни паметници изчезват безследно. През 1275 година кръстоносци опустошават Зографския манастир в Света гора и унищожават редица ценни книги от времето на царете Симеон, Петър и Иван Асен II – едни от най-бляскавите периоди в българската книжовна история.

С навлизането на османците в българските земи започва нова вълна на опожаряване на манастири и разрушаване на книжовни средища. Стотици ръкописи изгарят в пламъците на насилието. През XIX век културното богатство на България се превръща в обект на интерес от страна на западни колекционери, пътешественици и чужди окупатори, които изнасят или унищожават важни документи. В Македония фанатици унищожават български книги, а други – като фанариотския владика Иларион Критски в Търново – систематично заличават цели средновековни библиотеки. По време на Руско-турските войни на Балканския полуостров, освен човешки жертви, българската култура също понася тежки удари – унищожени са множество ръкописи и архиви.

Днес старите български книги могат да бъдат открити в редица световни музеи и библиотеки – в Москва, Санкт Петербург, Париж, Атина, Лондон, Рим, Букурещ. Част от най-ценните български ръкописи са подслонени в чужди книгохранилища, далеч от земята, в която са създадени.

Особено значимо е присъствието на български книги в Руската държавна библиотека в Москва и в Руската национална библиотека в Санкт Петербург. Още от края на XIX век започва системното събиране на български ръкописи в Русия – чрез научни експедиции, дарения, покупка или по време на война. В Москва се съхранява прочутият Зографски палимпсест (X век), а също така и Мариинското евангелие (XI век), Софийски апостол (X–XI век) и Ретков сборник. В Санкт Петербург се пази част от Супрасълския сборник – един от най-старите ръкописи, открит през 1851 г. от руския учен архимандрит Пьотър. Той е признат за обект на световното културно наследство от ЮНЕСКО.

Български ръкописи са част и от архивите на Руската академия на науките (Институт по славяноведение), където се съхраняват колекции като фонда на Павел Йозеф Шафарик, който съдържа десетки старобългарски текстове. Тези ръкописи представляват не само духовно и книжовно богатство, но и ключ към разбирането на развитието на славянските езици, християнската традиция и културната история на Югоизточна Европа.

Конкретни искания за връщане на ръкописи

През последните десетилетия България нееднократно е поставяла въпроса за съдбата на старинните български книги, съхранявани в чужбина. Макар действията да са по-скоро епизодични, има конкретни случаи, в които държавни и научни институции са настоявали за връщане или поне временно предоставяне на ръкописи от особено значение за националната култура.

Един от най-известните примери е Сребърният псалтир на цар Иван Александър, създаден през 1355–1356 г., който днес се намира в Британската библиотека в Лондон. През 1977 г. България официално иска връщането на оригинала, но без резултат. По-късно, по случай 1300-годишнината от създаването на българската държава (1981), е направено фототипно издание, а ръкописът е обявен за част от световното наследство от ЮНЕСКО. Великобритания категорично отказва връщането на оригинала.

Друг значим случай е Супрасълският сборник – разпределен между три държави: Полша, Русия и Словения. България многократно е отправяла молби за връщането му или за обединяване на частите в дигитална форма под българска координация, но досега без успех.

Отделни български историци и институции са поставяли въпроса за Зографския палимпсест, съхраняван в Москва, както и за Мариинското евангелие в Санкт Петербург. И макар Русия да допуска достъп на изследователи до ръкописите, официално искане за реституция от страна на българската държава не е водено до конкретен дипломатически резултат.

През 2009 г. Българската православна църква също изразява позиция, че част от тези ръкописи трябва да бъдат върнати или предоставени поне за дългосрочни изложби у нас. Български културни и обществени организации в чужбина също настояват за международна инициатива по линия на ЮНЕСКО или Съвета на Европа.

Основни спорни въпроси

Съдбата на старинните български книги поражда няколко важни и често дискутирани въпроса:

• На кого принадлежи културното наследство? – Дали ръкописите, създадени от българи на българска територия, трябва да останат в държавите, в които се съхраняват днес, или да бъдат върнати на България?
• Придобити ли са легитимно? – Много от ръкописите са изнесени без съгласие на местните общности, понякога като военна плячка или чрез културен натиск. Това поставя въпроса за етичната страна на притежанието им.
• Възможна ли е реституция или споделена собственост? – В последните десетилетия се обсъжда възможността за дигитализация, временни експозиции в България или дори дипломатически усилия за връщане на част от тези ръкописи.
• Какво е мястото на българската държава днес? – Предприема ли тя достатъчно активни действия за издирване, изучаване, опазване или възстановяване на изгубеното книжовно наследство?

Темата за старинните български книги е не просто историческа, а морална и идентичностна. Защото съдбата на книгите – също както съдбата на един народ – не трябва да бъде оставена на забрава.