Споровете между чероките и САЩ през 19 век, които водят до „Пътят на сълзите“

Историята на „Пътят на сълзите“ е свързана със седмия президент на САЩ – Андрю Джаксън (1767 – 1845). Избран е през 1829г. Той остава в паметта на поколенията с насилственото изгонване на индианците от племето чероки от земите им през 1838г. Обществените спорове от този период са свързани с въпроса могат ли индианци и бели да живеят заедно. Страните по спора са САЩ и племето чероки.

САЩ

В реч от 4 март 1829г. Джаксън казва: „Ще бъде мое искрено и постоянно желание да наблюдаваме индианските племена в нашите граници и със справедлива и либерална политика да отдадем хуманно и внимателно отношение към техните права и желания, което е в съответствие с навиците на нашето правителство и чувствата на нашия народ“. Този откъс от речта на президента е показателен за голямото разминаване на думи и дела в политиката. Джаксън използвал силата на президентството, налагал мнението си, което става причина враговете му да го наричат „крал Андрю“.

САЩ смята, че чероките ще се покръстят и ще отстъпят територията си, но това не се случва. Земите на чероките са в щатите Северна Каролина, Джорджия, Тенеси и Алабама. Те отказват категорично да отстъпят владенията си.

Президентът Джаксън решава, че чероките трябва със сила да бъдат преселени на запад. Законът за преместването на индианците става популярен в Юга и заради откриването на злато в земята на чероките. Щатът Джорджия започва да раздава земи на бели заселници и протестите на индианците не могат да спрат това.

Чероките

Една притча разказва за стар чероки, който обяснявал на своя внук борбата, която се води във всеки човек. В душата на човека се борят два вълка. Единият е черен. Той е завистта, злобата, гневът, алчността, лъжата. Другият е бял. Той е обичта, спокойствието, добротата, щедростта. Внукът попитал стария чероки кой вълк побеждава, а той му отговорил, че от нас зависи кой ще победи. Ако всеки ден храним белия, черният ще умре от глад. Но ако редовно храним черния, белият ще бъде победен. В тоз разказ е мъдростта на чероките.  Те разбират, че не могат със сила да се справят с белите им противници и приемат идеята за съвместно съжителство. Адаптират се към новия начин на живот – създават свои училища, съдилища, вестник. Старите племенни съвети заменят с парламент с две камари. Приемат своя конституция. През 1821г. създават черокската азбука от Секвоя и за няколко години стават грамотни.

Чероките решават да водят спора със САЩ с мирни средства и внасят жалба във Върховния съд. При първото разглеждане на спора съдът приема дефиниция за индианците, която е в сила и днес. Те са определени като нации, които обитават американска територия. При второто разглеждане на съдебния спор чероките печелят. Дългите и продължителни съдебни спорове на чероките с щата Джорджия стигат до решението на Върховния съд Уорчестър срещу Джорджия, което приема, че щатът не може да налага законите си на земята на индианците.

Администрацията на президента Джаксън подписва договор с няколко представители на чероките, които не са оторизирани да действат от името на всички чероки. Този документ първоначално е известен като Споразумението от Ню Екота, а по-късно името на договора е променено на „Споразумението на сълзите“. Той е отхвърлен от повечето членове на племето. Договорът предвижда преселване на цялата общност на запад от Мисисипи.

Така през май 1838г. 13 000 чероки са прогонени от американски войници. Създадени са фортове в днешна Оклахома, в които те са затворени. Преселването им трае от май до декември 1838г. 1000 километра изминават чероките до новия си дом, а много от тях умират. Пътят им остава известен като „Пътят на сълзите“. Според преброяване от 2000г. днес около 300 000 потомци на чероките, които са изминали „Пътят на сълзите“, живеят в САЩ и повечето от тях са в Оклахома.