Споровете на Бетховен с критиката – музика срещу шум

 

„Що се отнася до лайпцигските глупаци, остави ги да си дрънкат…“

С този язвителен тон Лудвиг ван Бетховен се обръща към свой издател през 1802 г. И макар музиката му да остава безсмъртна, той самият не остава безразличен към едно временно явление — злонамерената, често неразбираща го критика. Защото геният, колкото и високо да лети, неизбежно се сблъсква със земните думи на онези, които се опитват да го преценят.

Сблъсък между талант и неразбиране

След 1800 г. Бетховен (1770-1827) вече е признат в музикалните среди. Симфониите му вълнуват публиката, а името му се произнася с респект. Но с всяка стъпка нагоре той усеща и другата страна на славата – засилващите се нападки от пресата. Част от критиците, неспособни да схванат новаторството в неговата музика, го обвиняват в странност, претенциозност, дори в „музикално нахалство“.

Между възторжените слушатели и злобните рецензенти се разгръща поле на невидим спор – онзи между визията на твореца и вкуса на епохата. За Бетховен, който възприема музиката като израз на най-дълбокото пространство в човешката душа, това е недопустимо подценяване.

Гласът на Бетховен – писма, пълни с ирония и гняв

Отговорите му на тази несправедливост не закъсняват. В писмо до издателя Хофмайстер той отбелязва с горчива ирония:
„Що се отнася до лайпцигските глупаци, остави ги да си дрънкат; техните брътвежи няма да направят никого безсмъртен, също както не ще отнемат безсмъртието на оня, когото Аполон е предопределил.“

Бетховен се защитава не със снизхождение, а с достойнство. В другo писмо — до Хартел, от октомври 1811 г. — личи неговото дълбоко разочарование от повърхностната преценка:
„Не ми се иска да си хабя думите за нещастните рецензенти… Рецензирайте, колкото искате, желая ви много удоволствие. Когато някой го ухапе мухичка, болката веднага минава и му става смешно.“

Тези думи не са просто злобен отклик, а част от една по-голяма защита – тази на изкуството срещу евтината претенция. Те показват, че зад нотите на композитора стои човек, който не просто твори, но и горещо брани правото на изкуството да бъде различно, неразбрано, дълбоко.

По-дълбокият смисъл на спора

Бетховен не страда от критика поради суета. За него изкуството има нравствена мисия – то възпитава, разкрива, просветлява. И когато се сблъсква с пошлостта на рецензенти, които се ръководят не от музиката, а от модата или личната симпатия, той усеща това като заплаха за самото изкуство.

Той не напада лично, а критикува повърхностността. Спорът му с критиката не е частен, а принципен. В света на Бетховен художественото дело трябва да се оценява не по калъпа на обущаря, а с мярката на душата:

„Какво може да се каже за тях, щом издигат неимоверно високо най-жалките драскачи и изобщо по най-примитивен начин преценяват художествените произведения, защото другояче не могат, поради своята закостенялост, която им пречи веднага да намерят подходяща мярка, както прави обущарят със своите калъпи“ (писмо до Хартел през октомври 1811 г.)

Дали този спор не продължава и днес? Колко често артистите и до днес се сблъскват с прибързани преценки, направени от удобството на страничната позиция?
Колко често изкуството, което променя хода на естетиката, в началото бива осмивано?

Бетховен ни оставя не само симфонии, но и уроци — за достойнството на твореца, за нуждата да отстояваме дълбокото срещу повърхностното, вечността срещу мимолетното.

Заключение

Когато се вслушаме в музиката на Бетховен, вече не чуваме ехото на критиката. Чуваме мощния му вътрешен глас, преобразен в тонове. Споровете му с рецензентите са останали в писма, но победата му е останала в историята.

Когато шумът утихне, музиката остава.