За цинизма в споровете – спорът между Калистен и Александър Велики

В конфликтна ситуация цинизмът изостря напрежението и често е причина спорът да приключи с решение, което не е в полза на циника. Илюзията, че се излага истината, а не е важно в каква форма е самото изложение, бързо се изпарява. Опонентите най-често се отплащат със същото. Много по-добре е да се изказва почит към постиженията на противниците, отколкото неуважение и укор. Нецензурираните коментари имат въздействие, обратно на очакваното, дори да са огледало на истината. Съдбата на Калистен (360 г. пр. н. е. – 327 г. пр. н. е.), който влиза в спорове с Александър Велики, илюстрира вредата от цинизма в конфликтни ситуации.

Аристотел (384 г. пр. н. е. – 322 г. пр. н. е.), който е една от най-енциклопедичните личността от древността, е учител на Александър Велики (356 г. пр. н. е. – 323 г. пр. н. е.) и го обучава до 16-годишна възраст в изкуството на войната, политиката, риториката, етиката, психологията, икономиката, литературата, медицината, философията, естествените науки и дипломацията. Известна е репликата на Александър: „Задължен съм на баща си за това, че живея, и на учителя си за това, че живея добре“. Покорителят на Изтока следва възгледите на своя учител, но по време на дългите военни походи (империята му се простира от Гърция и Египет до река Инд) Аристотел не пътува с него. Учителят препоръчва до царя в походите като съветник да бъде Калистен, ученик и роднина на Аристотел, син на сестра му.

Като официален историк на владетеля на Изтока Калистен пише за Александър Велики и така оформя представата за него в следващите поколения с книгата „Деянията на Александър“, от която са запазени фрагменти. Но Калистен започва открито да оспорва решенията на Александър, критикува ги, отказва да се подчинява на заповедите му, заявява: „един македонец коленичи само пред един бог“. Публично Калистен се присмива на претенциите на Александър за божественост. Известна е позицията на Александър в този спор: „Не може да има две слънца на небето и двама владетели на Земята“.

Като се има предвид характера на Александър Велики, спорът за божествеността на владетеля се оказва пагубен за Калистен. Плутарх пише: „Филип видял, че Александър по природа е упорит, а когато се разсърди, не отстъпва пред никаква сила“. В същото време „с разумни слова може лесно да бъде склонен за приемането на правилното решение“. По тази причина баща му „се стараел повече да убеждава, отколкото да заповядва“. Веднъж Александър Велики слушал обвинителна реч с едно запушено ухо. Питат го защо, а той казва, че пази запушеното ухо за обвиняемия. Вместо разумни доводи Калистен отправя цинични нападки към претенциите на царя за божественост.

Александър заповядва да го екзекутират през 327г. пр. н. е. , след като е заподозрян в заговор срещу него. Това е т. нар. „заговор на пажовете“ (видни юноши, наследници на знатни фамилии, които са на служба при царя). Калистен едва ли е сред непосредствените участници в този заговор, но тъй като открито и цинично критикува възгледите и решенията на царя, е убит заедно с останалите заговорници.

Надменен по характер, Калистен хранел илюзията, че неподправената истина е полезна в споровете. Така и не разбира, че правилата за светско поведение са необходими във всяко общество. Да защитаваш истината – това не е достатъчно в спор. Важно е и облеклото на защитата.