Защо Платон отказва да стане законодател – философията на общото благо и критиката на Хегел
Към Платон (20-те години на 5 век пр. н. е. – 40-те години на 4 век пр. н. е.) са се обръщали градове и общности с молба да изготви конституция или да поеме ролята на законодател — нещо, което по-рано са правили фигури като Солон и Ликург. В очите на Хегел (1770-1831) подобни предложения вече не били „за времето“: макар Солон и Ликург да са били възможни законодатели в своя епоха, за времето на Платон утопичният проект на създаване на съвършена конституция срещал сериозни практични пречки. Според Хегел Платон поставял едно радикално условие — премахване на частната собственост при управленската (стражевата/владетелската) класа — и когато общностите отказвали да приемат това условие, той отказвал да им бъде законодател.
Това условие не е произволно: в „Република“ (особено в книги III и V) Платон чрез „Сократ“ развива идеята, че за да бъдат пазителите/владетелите на града безпристрастни и верни единствено на общото благо, те не трябва да имат отделна частна собственост, нито частни семейства и деца — всичко това да бъде общо. Целта е да се елиминират стимулите за частен интерес, които разпокъсват града и пораждат фракции и вражди. Платон формулира тази мисъл ясно, когато обсъжда как общата собственост и общите семейства правят стражите „по-истински пазители“ на града:
„И двете — общност на имуществото и общност на семействата, както казвам, ги правят по-истински стражи; те няма да разкъсат града на парчета, карайки се за ‘моето’ и ‘не-моето’…“ (Платон, Република, виж напр. 416–417; 462–464).
Практическият извод бил следователно: Платон не е склонен да пише закони за държава, която не приема първия и основен принцип на неговия проект — прекратяване на частната собственост и семейната привързаност за стражевата класа — защото без това целостта на неговата политическа визия би била компрометирана.
Хегел използва тази история, за да критикува Платон от позиция на защита на индивидуалното право — според Хегел правото на личност и свободата намират своя автентичен израз чрез собствеността като сфера, в която индивидуалността се утвърждава; поради това Платоновото изключване на частната собственост изглежда за Хегел отрицание на съществена форма на свобода.
