След повече от 1000 години цар Самуил се завръща в България – но приключва ли спорът?
Една историческа новина, чакана повече от шест десетилетия, е на път да стане факт. На 29 септември 2026 г. българското правителство обяви, че България и Гърция са постигнали споразумение за връщането на тленните останки на цар Самуил. Официалното им предаване е насрочено за 3 октомври в Музея на византийската култура в Солун, след което те трябва да бъдат пренесени в София и положени в специален саркофаг в църквата „Света София“. Заедно с тях ще бъдат предадени и останки от още два саркофага от базиликата на остров Свети Ахил, за които се смята, че са свързани с цар Гаврил Радомир и други членове на царското семейство.
Останките, приписвани на Самуил, са открити през 60-те години на ХХ век от гръцкия археолог проф. Николаос Муцопулос при разкопки на базиликата „Свети Ахил“ в Малкото Преспанско езеро. Оттогава България многократно поставя въпроса за тяхното връщане. През годините той се преплита с гръцките искания за връщане на църковни ръкописи, икони и други ценности, изнесени от манастири в Северна Гърция по време на Първата световна война. Новото споразумение предвижда реципрочно предаване за съхранение на исторически, религиозни и културни ценности и така на практика отваря пътя към разрешаването на спор, продължил десетилетия.
Но с връщането на останките приключва ли и историческият спор за самия Самуил? Не непременно. Тук трябва да бъдат разграничени два различни въпроса. Първият е къде да се съхраняват останките на владетеля – спор, по който България и Гърция вече са постигнали договореност. Вторият е историографският спор за характера и наследството на Самуиловата държава. Той е много по-стар и особено през ХХ век се превръща в предмет на различни национални исторически интерпретации на Балканите.
Средновековните извори и значителна част от съвременната международна медиевистика разглеждат държавата на Самуил като продължение на Българското царство. Академични изследвания подчертават приемствеността с Преславска България, царската титла и продължаването на българската политическа и църковна традиция. Полският византолог Мирослав Лешка например определя Самуил като владетел на България, воювал десетилетия срещу Византия, а изследване за титулатурата на Комитопулите заключава, че тяхната държава се възприема като наследник на Преславското българско царство.
Спорът обаче съществува, защото през различни периоди сръбската, югославската и особено македонската историография предлагат други интерпретации за характера на Самуиловата държава и населението ѝ. Съвременни академични публикации продължават да разглеждат именно тези противоречия. Дори самото съществуване на специализирани изследвания върху „историографските дебати“ за Самуил показва, че въпросът не може да бъде решен единствено чрез местонахождението на неговите останки.
Затова пренасянето на останките в София има огромно символично и мемориално значение, но не представлява ново археологическо доказателство за националната принадлежност на владетеля. Костите могат да помогнат на науката чрез антропологични, генетични или други изследвания, ако такива бъдат извършени и са възможни, но самото им физическо преместване от Солун в София не променя средновековните писмени извори. Историческите твърдения трябва да продължат да бъдат оценявани според изворите, надписите, титулатурата, църковната организация и политическата приемственост, а не според това в коя съвременна държава се намира гробът на владетеля.
Особено интересен е другият резултат от постигнатото споразумение. Вместо Самуил отново да се превърне в причина за конфликт между две балкански държави, България и Гърция използват историческото наследство като повод за сътрудничество. Българското Министерство на културата цитира премиера Румен Радев, според когото паметта на цар Самуил днес „обединява, а не разделя“ двете страни. Това е съществена промяна спрямо десетилетията, през които останките и културните ценности са били предмет на трудни двустранни преговори.
Следователно на 3 октомври 2026 г. може да приключи един спор за цар Самуил, но не непременно всички спорове за него. Приключва дългогодишният дипломатически въпрос дали останките му ще бъдат върнати в България. Историографският дебат за Самуиловата държава вероятно ще продължи, защото той е свързан не с местонахождението на костите, а с начина, по който различни общества четат едно и също средновековно минало. Именно тук се крие и по-големият въпрос: може ли завръщането на един владетел хиляда години след смъртта му да се превърне не в нов повод за спор, а в причина историята да бъде изследвана чрез изворите, вместо използвана за съвременни национални противопоставяния?
