Защо българските училища в чужбина се увеличават, а в България намаляват?

Има един любопитен парадокс в българското образование. Докато в България училищната мрежа постепенно се свива, зад граница продължават да се създават нови български училища. Според Националния статистически институт към 31 декември 2025 г. в страната функционират 2319 училища – с 10 по-малко спрямо предходната година. В тях учат 712,3 хиляди ученици. В същото време през учебната 2026/2027 г. близо 40 000 деца посещават 410 български неделни училища в 44 държави на шест континента. На пръв поглед тенденциите изглеждат противоположни, но зад тях стоят различни демографски и обществени процеси.

Най-новият пример идва от американския щат Аризона. На 19 септември 2026 г. във Финикс отвори врати българското училище „Българче“, създадено от Центъра за българско културно наследство в Аризона. През първата учебна година в него са записани 24 деца, разделени в две възрастови групи. Основният акцент е върху българския език и грамотността, но децата ще се запознават и с българските традиции, фолклор и култура. Идеята за училището не идва административно „отгоре“, а след допитване до местната българска общност, което показва, че родителите искат подобно образователно средище за децата си.

Точно тук се крие част от обяснението на привидния парадокс. Училищата в България и българските училища зад граница не изпълняват една и съща функция. В България училището е част от задължителната образователна система и съществуването му зависи в голяма степен от броя на децата в дадено населено място. Когато населението намалява или се концентрира в големите градове, малките училища губят ученици и част от тях се закриват или преобразуват. Зад граница българското неделно или съботно училище обикновено възниква по друга причина – защото вече съществува достатъчно голяма общност от семейства, която иска децата ѝ да запазят българския език и връзката с България.

Затова откриването на ново българско училище зад граница има двоен смисъл. От една страна, то е добра новина – показва, че българските общности създават свои институции и не желаят следващото поколение да загуби езика си. От друга страна, растящата необходимост от такива училища е свързана и с факта, че значителен брой български семейства живеят трайно извън страната. Следователно броят им не може автоматично да бъде представян нито като доказателство за „успех“, нито единствено като доказателство за демографски провал. Той показва преди всичко, че българската образователна и културна общност отдавна не се намира само в географските граници на България.

Държавната политика също подпомага тази тенденция. Министерството на образованието и науката поддържа система за българските неделни училища в чужбина и за учебната 2026/2027 г. осигурява над 10 милиона евро за обучението на децата и подкрепата на учителите. „Българче“ в Аризона също е включено в системата за обучение по български език и култура зад граница. Това позволява една местна инициатива на родители и учители да се превърне в по-устойчиво образователно средище.

Разликата се вижда особено ясно, когато сравним самите числа. В България училищата намаляват с 10 само за една година, докато отвъд границите вече съществува мрежа от стотици български образователни средища. Но тези числа не трябва да се сравняват механично. Едно държавно или общинско училище в България осигурява целодневно образование по всички предмети и може да има стотици ученици. Българското училище зад граница обикновено работи през почивните дни и има много по-тясна мисия – български език, литература, история, география, фолклор и култура. Новото „Българче“ например започва само с 24 деца.

И все пак зад статистиката стои важен обществен въпрос: защо на едно място няма достатъчно деца, за да бъде запазено училището, а на хиляди километри от България родители събират средства и доброволно създават ново? Част от отговора е демографска – раждаемост, вътрешна миграция към големите градове и продължително пребиваване на българи зад граница. Другата част е културна. Колкото по-далеч расте едно дете от България, толкова по-съзнателно родителите му трябва да полагат усилия то да научи езика на своите родители и баби и дядовци.

Затова двете тенденции всъщност разказват една и съща демографска история от две различни страни. В някои български населени места децата стават недостатъчно за поддържането на училище, докато в градове като Финикс вече има достатъчно български семейства, за да възникне необходимост от ново културно и образователно средище. А училище „Българче“ показва и нещо друго – че преместването извън България не означава непременно прекъсване на връзката с нея. Понякога именно разстоянието превръща българския език от всекидневна даденост в наследство, което родителите съзнателно искат да предадат на децата си.