Може ли сексът да бъде част от терапията? Защо законът не дава еднозначен отговор
Може ли интимният контакт с друг човек да бъде част от терапевтичен процес? Така нареченият секс по заместителство, известен в международната литература като surrogate partner therapy, представлява подход, при който специално обучен партньор работи с клиент под ръководството на квалифициран терапевт. Целта е преодоляване на затруднения, свързани с интимността, телесната увереност, тревожността и сексуалното общуване. Практиката се развива през втората половина на XX век под влияние на изследванията на Уилям Мастърс и Вирджиния Джонсън. Терапевтичните занимания могат да включват разговори, упражнения за доверие, постепенно преодоляване на страха от физическа близост и в определени случаи сексуален контакт. Именно последната възможност поражда най-сериозните обществени и юридически спорове.
Какъв е законовият статут на секса по заместителство в Съединените щати? Според Международната асоциация на професионалните сурогатни партньори (IPSA) тази дейност няма ясно определен правен статут в повечето американски щати. Тя не е самостоятелна, общопризната и държавно лицензирана професия. Липсата на специален закон обаче не означава автоматично, че практиката е разрешена във всичките си форми. Когато се предоставят сексуални услуги срещу заплащане, могат да възникнат въпроси относно приложението на местните закони за проституцията. Затова правната оценка зависи от конкретните действия, начина на заплащане и законодателството на съответния щат. IPSA предлага професионално обучение и етичен кодекс, но нейните сертификати не представляват държавно разрешение за извършване на дейността.
А как стои въпросът в България? Българското законодателство не урежда изрично професията „сексуален сурогатен партньор“ и не предвижда специален лиценз за такава терапевтична дейност. Следователно тя не може да бъде представяна като официално призната медицинска процедура само защото се осъществява с участието на психолог или друг специалист. При преценката на конкретен случай значение могат да имат разпоредбите на Наказателния кодекс, особено тези относно склоняването към проституция, сводничеството, сексуалната принуда и експлоатацията. Член 155 предвижда наказателна отговорност за определени форми на посредничество и склоняване към проституция. Това не означава, че всеки интимен контакт между пълнолетни лица е престъпление, но показва защо заплащането и участието на посредник могат да породят правен риск. Няма основание да се твърди, че в България съществува общо законово разрешение за секс по заместителство.
Защо поддръжниците на тази практика я разграничават от проституцията? Основният им аргумент е, че сексът по заместителство не е насочен единствено към сексуално удовлетворение, а към постигането на определени терапевтични цели. Работата обикновено се организира като сътрудничество между клиент, терапевт и сурогатен партньор, като се поставят граници и се обсъжда напредъкът. Привържениците на подхода смятат, че той може да бъде полезен за хора със силна тревожност, затруднения в интимното общуване или определени физически ограничения. Научната литература обаче подчертава, че качествените доказателства за ефективността му остават ограничени. Следователно не е достатъчно една услуга да бъде наречена „терапия“, за да се приеме, че нейната безопасност, резултатност и законност са доказани.
Какви са аргументите на противниците? Най-сериозните опасения са свързани с възможността за злоупотреба с доверието на клиента, икономическа или емоционална зависимост, нарушаване на професионалните граници и прикриване на платени сексуални услуги зад терапевтична терминология. Особено чувствителен е въпросът за хората с увреждания, които могат да срещат трудности при изграждането на интимни отношения, но същевременно имат право на защита от експлоатация и на равнопоставено отношение. Дори когато клиентът и сурогатният партньор са пълнолетни и дават доброволно съгласие, остава въпросът кой контролира квалификацията, безопасността, поверителността и отговорността при евентуални нарушения. Затова част от специалистите настояват за ясни професионални стандарти, докато други поставят под съмнение необходимостта от сексуален контакт като част от терапията.
Трябва ли сексът по заместителство да бъде законово признат и регулиран? Спорът не се свежда само до противопоставянето между морал и лична свобода. Той засяга границите на медицинската практика, правото на сексуална автономия, защитата на уязвимите хора и държавния контрол върху платените интимни услуги. Законодателното признаване би могло да въведе изисквания за обучение, информирано съгласие, отчетност и професионална отговорност, но същевременно би поставило трудни въпроси за разграничаването на терапията от търговската сексуална дейност. Пълната липса на регулация също създава несигурност за участниците. И тук възниква основният обществен спор: трябва ли държавата да признае секса по заместителство като специализирана терапевтична услуга, или включването на платена интимност прави подобна практика несъвместима с професионалните граници на медицината?
