Прабългари, хунобългари или българи – кой е истинският исторически термин?
Как са се наричали хората, които през VII век създават Дунавска България? В учебниците по история най-често срещаме названието „прабългари“, в някои научни изследвания се използва „хунобългари“, а средновековните извори говорят за „българи“. На пръв поглед спорът изглежда терминологичен, но зад него се крият важни въпроси за произхода на българския народ, връзката му с хуните и приемствеността между древните и съвременните българи. Възможно ли е названията, които използваме днес, да влияят върху начина, по който разбираме собствената си история?
Защо историците използват термина „прабългари“?
Названието „прабългари“ не е известно като самоназвание на народа на Кубрат и Аспарух. То е въведено в историческата наука през XIX век, за да разграничи ранните български общности от средновековния български народ, формирал се в резултат на продължителното взаимодействие между българи, славяни и заварено балканско население. Терминът има научно предназначение и не означава непременно, че става дума за напълно различен народ. Археологът Рашо Рашев например използва „прабългари“ като условно понятие, позволяващо да се разграничат ранните езически български общности от по-късното славяноезично християнско население на България. Противниците на термина обаче смятат, че представката „пра-“ може да създаде погрешно впечатление за прекъсване на историческата приемственост.
Защо някои учени предпочитат „хунобългари“?
Втората гледна точка е свързана с отношенията между българите и хуните. В късноантичните и ранновизантийските извори различни степни народи понякога са наричани с общото название „хуни“. Историците отдавна обсъждат връзките между българите, кутригурите, утигурите и хунските политически обединения. В своя труд „Прабългари или хунобългари“ изследователят Тачо Танев оспорва точността на част от утвърдената терминология и поставя въпроса дали названието „хунобългари“ не отразява по-добре историческите връзки между тези общности. Проблемът е, че принадлежността към хунски политически съюз не доказва непременно еднакъв етнически произход. Хунските обединения включвали различни групи, а употребата на общо название от византийските автори невинаги означава, че те разграничавали точно отделните народи.
Какво ни казват средновековните извори?
Най-силният аргумент в полза на названието „българи“ е неговото присъствие в историческите извори. Византийските хронисти Теофан Изповедник и патриарх Никифор използват името на българите, когато описват държавата на Кубрат, преселението на Аспарух и отношенията с Византия. Особено интересен е „Именникът на българските владетели“, в който управлението на Аспарух е представено като част от по-дълга владетелска традиция. Документът започва с Авитохол и Ирник, които според една известна историческа хипотеза могат да бъдат свързани с Атила и неговия син Ернах. Това отъждествяване обаче не е окончателно доказано. Въпреки различните тълкувания изворите показват, че името „българи“ има собствена история и не е създадено от съвременната историография.
Един народ или обединение на различни племена?
Спорът за названията е неразделен от въпроса за етническия произход на ранните българи. В историческата наука са обсъждани различни хипотези – тюркска, иранска, хунска и такива, които подчертават смесения характер на ранните български общности. Съществена част от езиковите данни насочват към връзки с огурския клон на тюркските езици, но това не означава, че всички групи в раннобългарските политически обединения са имали един и същ произход. Археологическите находки също показват разнообразни културни влияния. Затова все повече внимание се отделя на възможността ранните българи да са представлявали сложна политическа и етнокултурна общност, формирана в степния свят на Евразия.
Променя ли името представата за българската история?
Изборът между „прабългари“, „хунобългари“ и „българи“ не е без значение. Първото название поставя акцент върху разграничението между ранната и по-късната българска народност. Второто подчертава връзките с хунския свят, но може да внуши по-категорична етническа идентичност, отколкото позволяват доказателствата. Третото запазва исторически засвидетелстваното име, но изисква уточнение за кой период и за коя общност става дума. Историкът Петър Петров например защитава употребата на условното название „прабългари“, защото според него алтернативи като „хунобългари“ не отразяват достатъчно точно сложните отношения между ранните български племенни групи. Следователно терминологичният спор не може да бъде решен единствено чрез предпочитание към определено название.
Как трябва да наричаме предците на Аспарух?
Най-точният отговор зависи от контекста. Когато се говори за историческите извори и самата политическа общност, названието „българи“ е напълно оправдано. Когато се изследват етническите и културните процеси преди и след създаването на Дунавска България, терминът „прабългари“ остава полезно научно разграничение. „Хунобългари“ може да се използва при обсъждане на определени исторически хипотези, но не е общоприет заместител на останалите названия. Истинският въпрос не е само как наричаме древните българи, а какво знаем за тях и доколко съвременните термини отразяват сложната им история. Името може да бъде предмет на спор, но историческото изследване трябва да се основава преди всичко на изворите, археологическите доказателства и критичния анализ.
