Иран срещу Ирак – за нефт ли започва осемгодишната война?
Когато говорим за войната между Иран и Ирак, нефтът изглежда като очевидното обяснение. Двете държави са сред големите производители на петрол, границата им преминава край стратегически нефтени райони, а иранската провинция Хузестан притежава огромно икономическо значение. Но тук трябва да направим една важна хронологична поправка: Ирано-иракската война не започва през 70-те години, а на 22 септември 1980 г. През 70-те обаче се развиват именно онези териториални, етнически и геополитически конфликти, които подготвят почвата за войната.
В центъра на спора стои Шат ал-Араб – водният път, образуван от сливането на Тигър и Ефрат, който достига Персийския залив. Последните около 55 мили от него образуват част от границата между Иран и Ирак. За Багдад той е жизненоважен, защото Басра – основният иракски излаз към Залива – се намира нагоре по течението. В района има и значителна петролна инфраструктура от двете страни на границата. Следователно спорът е едновременно за територия, корабоплаване, стратегически достъп и икономически интереси.
През 60-те и началото на 70-те години отношенията между двете държави стават все по-напрегнати. Иран настоява границата в Шат ал-Араб да преминава по т.нар. талвег – линията на най-дълбокия плавателен канал. Ирак защитава по-благоприятното за него старо разпределение. Техеран има и друго силно средство за натиск: подкрепя кюрдските бунтовници в Северен Ирак. Така Багдад е принуден едновременно да води вътрешна война и да се противопоставя на все по-силния Иран.
През март 1975 г. настъпва привидно разрешение на конфликта. На срещата на ОПЕК в Алжир иранският шах Мохамад Реза Пахлави и тогавашният иракски вицепрезидент Саддам Хюсеин постигат Алжирското споразумение. Ирак приема принципа на талвега за границата по Шат ал-Араб, а Иран се съгласява да прекрати подкрепата си за кюрдското въстание. Американски дипломатически документи от периода описват сделката именно като размяна на конкретни отстъпки, а не като начало на истинско стратегическо приятелство.
На пръв поглед кризата е приключила. Иран прекратява помощта за иракските кюрди, а Багдад получава възможност да възстанови контрола си в северните райони. Двете страни дори започват да подобряват търговските отношения и координират част от политиката си в ОПЕК. Но старото съперничество не изчезва. Иран вече е утвърдил силната си позиция в Персийския залив, докато Саддам Хюсеин приема направената през 1975 г. териториална отстъпка по-скоро като необходим компромис.
Тук се появява нефтът. Иранската провинция Хузестан е един от най-богатите на нефт райони на страната и граничи с Ирак. Тя има и значително арабско население, което позволява на иракската партия Баас да представя териториалния спор и през призмата на арабския национализъм. При избухването на войната през 1980 г. именно Хузестан става една от главните цели на иракското настъпление. Иракските ръководители погрешно очакват, че част от местното арабско население може да посрещне армията им благосклонно.
Затова твърдението „войната е за нефт“ съдържа част от истината, но прекалено опростява причините. Контролът над нефтени райони и инфраструктура несъмнено увеличава стратегическата стойност на спорните територии. Но историческите източници поставят сред основните мотиви и контрола над Шат ал-Араб, териториалните претенции, амбицията на Саддам Хюсеин за регионално лидерство и стремежа на Ирак да промени съотношението на силите в Персийския залив.
Решаващата промяна настъпва не заради ново нефтено находище, а заради Иранската революция от 1979 г. Шахът е свален, а на власт идва Ислямската република на аятолах Хомейни. Иракското ръководство вижда едновременно опасност и възможност. Революционен Иран открито се стреми да разпространява своето политико-религиозно влияние, което тревожи светския режим на Баас и особено Багдад заради многобройното шиитско население на Ирак. В същото време революцията и чистките отслабват иранските въоръжени сили и създават впечатлението, че страната е уязвима.
На 17 септември 1980 г. Саддам Хюсеин обявява Алжирското споразумение за недействително. Пет дни по-късно иракската армия преминава границата. Багдад се надява на кратка война, която да възстанови по-благоприятен контрол върху Шат ал-Араб, да отслаби революционен Иран и да затвърди позицията на Ирак като водеща сила в региона. Вместо това започва една от най-разрушителните войни на XX век, продължила осем години.
И така – нефтът ли предизвиква Ирано-иракската война? Не сам по себе си. Петролът прави Хузестан и достъпа до Персийския залив изключително ценни и увеличава залога в конфликта. Но непосредственият път към войната преминава през стария граничен спор за Шат ал-Араб, Алжирското споразумение от 1975 г., кюрдския въпрос, регионалното съперничество и революцията в Иран през 1979 г. Нефтът е важна част от геополитическата картина, но не е достатъчно обяснение за войната.
Точно затова Ирано-иракската война е подходяща тема за рубриките „Войни“ и „Международни спорове“. Зад удобното обяснение „война за петрол“ стои много по-сложен въпрос: дали държавите воюват за природните ресурси, или ресурсите просто правят старите спорове толкова ценни, че политическите лидери са готови да превърнат тяхното разрешаване във война?
