Кисинджър и тайните „Водопроводчици“ на Никсън – какво е знаел?
Как борбата срещу изтичането на държавни тайни се превръща в политически скандал и защо ролята на Хенри Кисинджър продължава да предизвиква спорове?
Може ли защитата на националната сигурност да оправдае незаконното следене на граждани и политически противници? Този въпрос стои в основата на един от най-известните скандали в американската история. През 1971 г. администрацията на президента Ричард Никсън създава секретно звено, наречено „Водопроводчиците“ (The Plumbers). Името звучи комично, но задачата е сериозна – да се откриват и спират източниците на поверителна правителствена информация. Сред влиятелните фигури в Белия дом е съветникът по националната сигурност Хенри Кисинджър. Неговото отношение към тайните операции и степента, в която е знаел за действията на звеното, се превръщат в предмет на политически и исторически спорове.
Поводът за създаването на групата е публикуването на „Документите на Пентагона“ през юни 1971 г. Това е секретно изследване за американската намеса във Виетнам, което разкрива противоречия между публичните изявления на американските власти и вътрешните им оценки за войната. Документите са предоставени на пресата от Даниел Елсбърг, бивш анализатор, работил по изследването. Никсън се опасява, че могат да бъдат разкрити и други поверителни материали, включително за неговото управление. Така в Белия дом възниква идеята за специална група, която да разследва изтичането на информация извън обичайните правоохранителни канали.
В „Групата на водопроводчиците“ участват Егъл Крог, Дейвид Йънг, Е. Хауърд Хънт и Гордън Лиди. Политическият надзор е свързан с близкия съветник на президента Джон Ерлихман. Първоначално задачата е представена като защита на държавните тайни, но методите постепенно излизат извън законовите граници. През септември 1971 г. участници в групата организират незаконно проникване в кабинета на психиатъра на Даниел Елсбърг, търсейки информация, която би могла да бъде използвана срещу него. Операцията показва как разследването на информационни течове може да се превърне в средство за политическо дискредитиране.
Къде се появява Хенри Кисинджър и в какво се състои спорът му с хората на Никсън? Кисинджър е сред най-влиятелните съветници на президента и настоява за строг контрол върху секретната дипломатическа информация. Той обаче отрича да е знаел за съществуването и незаконните операции на „Водопроводчиците“. Разсекретени документи разкриват интересен конфликт: според свидетелство на Джон Ерлихман Кисинджър възразява срещу прехвърлянето на своя сътрудник Дейвид Йънг в новото звено, защото има други задачи за него. Въпреки възражението президентът решава Йънг да бъде назначен. Този епизод показва напрежение между Кисинджър и други представители на администрацията, но сам по себе си не доказва, че той е участвал в незаконните операции.
Спорът се задълбочава заради подслушванията и контрола върху информацията. Още преди създаването на „Водопроводчиците“ администрацията използва тайно подслушване в опит да установи източници на поверителни сведения. Кисинджър е свързан с обсъжданията на тези мерки, а по-късно е подложен на въпроси от сенатори относно познанията си за операциите. Тук възниква съществено разграничение: едно е да участваш в мерки срещу изтичането на държавни тайни, а друго – да знаеш или да одобряваш незаконни прониквания и политически саботаж. Историческите документи показват, че около тези въпроси съществуват противоречиви свидетелства и обяснения.
Дейността на „Водопроводчиците“ се превръща в част от по-голямата история на скандала „Уотъргейт“. През юни 1972 г. петима мъже са заловени при проникване в централата на Демократическата партия в комплекса „Уотъргейт“ във Вашингтон. Сред организаторите на операцията са Хънт и Лиди, които преди това са работили във „Водопроводчиците“. Разследването постепенно разкрива незаконни действия и опити за прикриването им от представители на президентското обкръжение. През август 1974 г. Никсън подава оставка. Кисинджър обаче запазва поста си на държавен секретар и продължава да участва в американската външна политика при президента Джералд Форд.
Днес историческият спор не е само дали Кисинджър е знаел за „Водопроводчиците“, а къде преминава границата между държавната сигурност и злоупотребата с власт. Защитниците на строгата секретност изтъкват, че разкриването на поверителни сведения може да застраши дипломатически преговори и национални интереси. Критиците на подобни практики предупреждават, че позоваването на сигурността може да се превърне в оправдание за нарушаване на закона и преследване на политически противници. Случаят показва и колко трудно е да се установи личната отговорност в администрация, където решенията се вземат от тесен кръг съветници, а операциите се извършват тайно. Остава въпросът: може ли един високопоставен политически съветник да се дистанцира от незаконните действия на администрацията, когато самият той участва в изграждането на системата за контрол върху информацията?
