Крем карамел със захарна коричка – да го горим ли, или не?

Крем карамел – десертът, който носи в себе си аромат на детство, неделни обеди и малко притеснение дали ще се „обърне“ хубаво от формата. Легендарен, обичан, класически… но напоследък – спорен. Защо? Заради една тънка, златиста граница: захарната коричка.
И не говорим просто за карамела на дъното, който се разтапя и излива като сос при обръщането. Не – говорим за онзи модерен прочит, при който крем карамелът се поръсва с кафява захар и се горѝ с горелка до получаване на хрупкава коричка – типично френски стил, а-ла Crème Brûlée.
Тук започва спорът.“ Ама това не е нашият крем карамел!” Българският крем карамел е свещена крава в десертната кухня. С прости съставки – яйца, мляко, захар, ванилия – и максимум малко прясно настъргана лимонова кора за аромат. Пече се на водна баня, изчаква се да изстине, обръща се с треперещи ръце… и ако се е получило, всички в къщата знаят. Защото има „онзи“ вкус. Без хрупкаво, без модно. Само мекота, лек карамелен горчиво-сладък вкус и носталгия.
За привържениците на класиката горенето на захарта е почти обида. „Това е чуждо!“, казват. „Крем карамелът трябва да трепери леко, а не да хруска!“
От другата страна са експериментаторите. Онези, които вярват, че всяка рецепта може да бъде надградена. Те виждат в хрупкавата карамелена коричка едно прекрасно допълнение – контраст между мек и твърд, между топъл вкус и леко изгоряла сладост. За тях горелката не е заплаха, а инструмент за изкуство.
И те също имат право. Защото Crème Brûlée съществува и е невероятен десерт – просто различен. Понякога обаче границата между „нов прочит“ и „подмяна на традицията“ е много тънка.
И все пак… кой казва кое е „правилно“? Може би най-хубавото на този спор е, че изобщо го има. Това означава, че крем карамелът не е забравен. Че все още се прави, ухае в домовете и вълнува хората. И това си е постижение само по себе си.
Затова, нека не делим крем карамела на „истински“ и „модерен“. Нека го ядем – с коричка или без, със захар отгоре или карамел отдолу. Или пък и с двете, защото, честно казано, накрая пак ще си оближем лъжицата.
По материала работи Ивета Стамова