Наследствена ли е дарбата да тичаш бързо? От Спарта до генетиката
Раждат ли се бързите бегачи, или скоростта се изгражда с тренировки? От древна Спарта до гена ACTN3 – как наследствеността влияе върху способността да тичаме бързо.
В древна Спарта бързината, силата и издръжливостта не били просто спортни качества – те можели да означават оцеляване на бойното поле. Спартанското възпитание, известно като агоге, поставяло силен акцент върху физическите упражнения, състезанията, издръжливостта и военното обучение. Момчетата започвали системната подготовка около седемгодишна възраст. Но ако един спартанец бил по-бърз от друг, дали причината била само в тренировките? Съвременната генетика показва, че част от отговора може да е наследена още при раждането.
Способността да спринтираме зависи от множество особености на организма – мускулната структура, способността за бързо съкращаване на мускулите, нервно-мускулната координация, телосложението и начина, по който тялото произвежда енергия. Върху част от тези характеристики влияят гените. Учените обаче подчертават, че няма един-единствен „ген на бързото тичане“. Елитният спринт е сложно, полигенно качество, при което много генетични варианти имат малък принос към крайния резултат.
Най-известният сред тях е ACTN3, който често популярно е наричан „ген на скоростта“. Той е свързан с производството на белтъка алфа-актинин-3, намиращ се в бързите мускулни влакна – именно тези, които са особено важни при експлозивни движения като спринта. Вариантът R577X на ACTN3 многократно е изследван при спортисти, а определени негови варианти се срещат по-често сред атлети в силови и скоростни дисциплини.
Това обаче не означава, че човек с „подходящия“ ACTN3 непременно ще стане шампион на 100 метра. Голям метаанализ от 2025 г. установява статистическа връзка между ACTN3 и спортните постижения, но предупреждава, че ефектът е сравнително скромен и резултатите между отделните изследвания се различават значително. А систематичен преглед и метаанализ, публикуван през 2026 г., открива връзка на варианта R577X с някои показатели за мускулна сила и скок, но не установява значима връзка с всички изследвани показатели, включително спринтовото представяне.
Затова наследствеността по-скоро раздава различни „стартови карти“, отколкото предварително определя победителя. Двама души могат да тренират по една и съща програма и да постигнат различни резултати, защото организмите им реагират различно. Но гените са само част от картината. Тренировките, храненето, техниката на бягане, възстановяването, мотивацията, условията за подготовка и дори психологическата устойчивост също участват в изграждането на големия спринтьор. Съвременните изследвания разглеждат дори взаимодействието между генетичната предразположеност и измененията в активността на гените, предизвикани от тренировките и средата.
Така науката ни връща към интересния въпрос, който бихме могли да зададем и в древна Спарта: бързият бегач ражда ли се, или се създава? Най-точният отговор е – и двете. Можем да наследим биологични преимущества за скорост и експлозивна сила, но те не са гаранция за спортен успех. Дори специалистите предупреждават, че генетичните тестове не могат надеждно да определят кое дете ще стане бъдещ шампион. Ако спартанците са разчитали на суровата тренировка, днешната наука добавя още един участник в състезанието – наследствеността. Но кой ще пресече финала пръв, не може да бъде прочетено само в гените.
