Виждали през нощта, но не и през деня – съществували ли са „лунооките хора“?

Предание, свързвано с чероките, разказва за загадъчни хора, които трудно виждали на дневна светлина. Историческа памет, медицинска особеност или легенда?

Сред легендите на Северна Америка има една особено загадъчна история – разказът за т.нар. лунооки хора (Moon-Eyed People). Според предания, свързвани с чероките и южните Апалачи, тези хора обитавали планините преди идването на чероките. Те били необичайни най-вече с едно свое качество – виждали много по-добре през нощта, докато дневната светлина им причинявала сериозни затруднения. Историята е толкова устойчива, че по-късно лунооките били свързани с древни каменни съоръжения, албинизъм и дори с легендарни европейски заселници отпреди Колумб. Но има ли зад преданието реална човешка общност?

Едно от най-ранните известни писмени свидетелства се появява през 1797 г. Американският лекар и естествоизпитател Бенджамин Смит Бартън пише, позовавайки се на полковник Ленард Марбъри, че чероките разказвали как при пристигането си в земите, които населявали, заварили там „лунооки хора“, които не можели да виждат през деня, и ги прогонили. Това е важно свидетелство за съществуването на легендата, но не е пряк разказ, записан от Бартън от чероки – информацията достига до него чрез посредник.

Повече от век по-късно известният американски етнограф Джеймс Муни, който през 1880-те и 1890-те години събира предания непосредствено сред чероките, също разглежда разказите за народ, населявал определени райони преди тях. Муни записва и традиции за по-ранни обитатели, описвани в някои версии като много дребни и необичайно светли хора. Това обаче не доказва съществуването на отделна „раса на лунооките“ – фолклорните предания могат да съхраняват исторически спомен, но могат и да съчетават реални събития с митологични мотиви.

Особено силно легендата се свързва с Форт Маунтин в днешния щат Джорджия. По билото там се простира загадъчна ниска каменна стена. През XX век се разпространява версията, че именно лунооките хора са я построили. Дори исторически указател на мястото разказва различни варианти на легендата – че те не можели да виждат при определени условия, че виждали в тъмнината, но били почти слепи на дневна светлина, или че били хора с много светла кожа.

Възможно ли е обаче зад странната способност да се крие реално медицинско състояние? Една популярна хипотеза свързва разказите с албинизъм. При хората с някои форми на албинизъм липсата или намаленото количество меланин може да бъде придружено от сериозна чувствителност към ярка светлина и зрителни проблеми. От гледна точка на по-късните разказвачи подобни хора лесно биха могли да се превърнат в „народ, който избягва слънцето“. Но няма генетични, археологически или антропологични доказателства, които да свързват конкретна изчезнала северноамериканска популация с легендата за лунооките.

Съществува и далеч по-романтична теория. Лунооките хора били обявявани за потомци на уелския принц Мадок, който според средновековна легенда достигнал Америка векове преди Христофор Колумб. В някои по-късни версии именно неговите потомци били светлокожите хора от Апалачите и строителите на каменната стена. Проблемът е, че няма убедителни археологически доказателства за подобна уелска колония, а историците проследяват как историята за Мадок постепенно е била преплетена с много по-старите местни предания.

Има и още една възможност – зад легендата действително да стои спомен за среща между различни коренни общности. Народите на Северна Америка многократно са мигрирали, воювали, измествали други групи и заемали техни територии. След поколения историческата памет за непознат по-ранен народ може да придобие фантастични характеристики. Именно затова фолклорът е ценен за учените, но не може сам по себе си да бъде използван като доказателство за съществуването на неизвестна човешка популация.

Любопитно е и как самата история се променя. В ранното свидетелство на Бартън основният белег е невъзможността да се вижда добре през деня. По-късните разкази добавят светла кожа, руси коси, сини очи, нисък ръст, способност да се вижда в тъмното и връзки с европейци. Тъкмо натрупването на тези подробности предупреждава колко трудно е да се отдели първоначалното предание от по-късните интерпретации.

Живели ли са тогава лунооки хора в Северна Америка? Със сигурност можем да кажем, че съществува старо предание за загадъчни предшественици на чероките, които били силно затруднени от дневната светлина. Не можем обаче да твърдим, че археологията е открила отделен народ с подобна особеност. Няма доказани техни останки, генетичен материал или предмети, които недвусмислено да принадлежат на „лунооките“.

И точно затова историята е толкова подходяща за рубриката „Научни спорове“. Легендата е реална, но народът зад нея остава недоказан. Възможно е преданието да пази далечен спомен за истинска група хора, възможно е необичайният им образ да е възникнал от медицинска особеност, а може да става дума предимно за фолклор. Засега науката не е открила „лунооките хора“ – но легендата продължава да задава интересния въпрос колко историческа памет може да бъде скрита в един древен разказ.