|

Законът за българския език или Законът за шльокавицата – защита на кирилицата или законодателен парадокс?

ОтПауна Иванова
ekranna snimka 2026 11 09 182136

Може ли един закон, създаден с намерението да защити българския език и кирилицата, да предизвика обвинения, че всъщност насърчава изписването на български думи с латински букви? Точно такъв парадокс възникна след 4 ноември 2026 г., когато Народното събрание прие на първо четене законопроект за българския език, внесен от партия „Възраждане“. Всички 153 участвали в гласуването депутати го подкрепиха. Само ден по-късно обаче проектът беше наречен „Закон за шльокавицата“, а известни български писатели и учени се обявиха срещу него. Защо една инициатива, представяна като защита на националната идентичност, предизвика толкова силно обществено недоволство? И може ли езикът да бъде опазен чрез административни забрани и санкции?

Какво предвижда новият законопроект за българския език?

Основната цел на законопроекта е да създаде обща правна рамка за държавната езикова политика. Предвижда се задължителна употреба на българския книжовен език в държавната администрация, местното самоуправление, образованието, здравеопазването и други области на публичния живот. Проектът урежда и употребата на българския език в електронната среда, като предлага въвеждане на държавен стандарт за българската графична форма на кирилицата. Предвижда се също създаването на Консултативен съвет за българския език към Министерския съвет. Поддръжниците на инициативата смятат, че тя ще утвърди ролята на официалния език и ще ограничи неоправданото използване на чужди езици в публичното пространство. Но критиците поставят въпроса дали подобна регулация е необходима и доколко предложените текстове са съобразени с реалните потребности на обществото.

Как законът за кирилицата се превърна в „Закон за шльокавицата“?

Причината за необичайното название се крие в разпоредба, която допуска транслитерация на латиница под надписите на кирилица. Според проекта обозначенията в публичното пространство трябва да бъдат на български книжовен език, но е възможно под тях да се поставя текст, изписан с латински букви съгласно Закона за транслитерацията. Тази формулировка предизвика вълна от иронични коментари. В социалните мрежи се появиха примери, според които вместо английското „Ministry of Interior“ върху административна сграда би могло да се появи „Ministerstvo na vatreshnite raboti“. Други си представиха указателни табели с надписи като „Izhod“ вместо „Exit“. Тези примери са предимно сатирични интерпретации, а не доказателство, че законопроектът задължава институциите да използват подобни надписи. Но те разкриват съществения проблем – възможността за неяснота между превод и транслитерация.

Шльокавица и транслитерация – едно и също ли са?

В езиковедско отношение между двете понятия има съществена разлика. Транслитерацията представлява системно предаване на знаците от една писменост чрез знаците на друга, съобразно установени правила. В България тя се урежда със специален закон от 2009 г. и се използва например при изписване на географски имена. Шльокавицата, от друга страна, е разговорното название на неофициалното изписване на български думи с латински букви, често без единни правила и понякога с цифри вместо букви. Например „4“ може да замества „ч“, а „6“ – „ш“. Следователно законопроектът не въвежда шльокавицата в нейния разговорен смисъл. Обществената критика използва това название като метафора за противоречието между заявената защита на кирилицата и допускането на латинско изписване. Именно тази разлика е важна, за да бъде спорът представен коректно.

Защо българските писатели се обявиха срещу законопроекта?

На 5 и 6 ноември 2026 г. общественото недоволство получи силна подкрепа от представители на българската литература. Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Теодора Димова, Здравка Евтимова, Пламен Дойнов, Мирела Иванова, Радослав Бимбалов и Амелия Личева подписаха отворено писмо до Народното събрание. В него те предупреждават, че законопроектът може да навреди на езиковата култура, вместо да я защити. Писателите поставят под съмнение необходимостта от административен надзор върху езика и настояват за по-сериозни усилия в образованието, четенето и повишаването на грамотността. Според тях българският език се нуждае от подкрепа, а не от допълнителни ограничения. Те изразяват и опасения, че неясните правила за надписите могат да затруднят чужденците, които посещават България.

Какво е становището на учените от БАН?

Критиките не се ограничават до писателските среди. Институтът за български език към Българската академия на науките също изразява сериозни възражения срещу законопроекта. Специалистите определят част от текстовете като научно непрецизни и поставят под въпрос възможността естественото развитие на езика да бъде регулирано чрез административни мерки. Езикът не е неподвижна система. Той се развива заедно с обществото, технологиите и културата. Държавата може да определя правила за официалната комуникация, но не може да спре естественото навлизане на нови думи и езикови явления. Според критиците законопроектът не прави достатъчно ясно разграничение между задължителните правила за институциите и свободното използване на езика в различни обществени ситуации.

Може ли един закон да защити българския език?

Поддръжниците на законопроекта изтъкват, че държавата има задължение да защитава официалния език и неговата писменост. Българският език е конституционно установен като официален език на Република България, а кирилицата е съществена част от културната идентичност. От тази гледна точка общите правила за институциите, документите и публичните надписи могат да допринесат за по-голяма последователност. Противниците на проекта обаче напомнят, че много от тези въпроси вече са уредени в Конституцията и действащите закони. Възниква въпросът дали новият закон ще реши съществуващи проблеми, или ще създаде допълнителна бюрокрация. Една правна норма може да задължи администрацията да използва определен език, но не може сама по себе си да научи гражданите да пишат правилно, да четат повече или да обогатяват речника си.

Ще бъдат ли ограничени чуждите езици в България?

Един от най-спорните въпроси засяга използването на чужди езици в публичното пространство. Законопроектът предвижда надписите и обозначенията да бъдат на български книжовен език, като допуска употребата на чужди езици при определени условия, включително в търговската и туристическата дейност. Критиците се опасяват, че неясните формулировки могат да доведат до противоречиви тълкувания и затруднения при международното общуване. Например на летищата, железопътните гари и в туристическите обекти информацията на английски език е необходима за ориентацията на чуждестранните посетители. Транслитерацията не е равнозначна на превод: чужденецът може да прочете „Izhod“, но това не означава, че ще разбере значението на думата. Затова спорът не е дали българският език трябва да присъства в публичното пространство, а как да се съчетае неговата защита с необходимостта от разбираема международна комуникация.

Ще има ли глоби за неправилна употреба на езика?

Законопроектът предвижда административна отговорност за нарушения на определени разпоредби. В публикуваните текстове обаче не са посочени конкретни размери на глобите. Това поражда въпроси за начина, по който ще се осъществява контролът. Кой ще преценява дали даден надпис нарушава езиковите правила? Ще се санкционират ли само институции и организации, или могат да възникнат спорове и с частни субекти? Как ще бъдат разграничавани правописната грешка, допустимият езиков вариант и художествената употреба на езика? Подобни въпроси имат значение за правната сигурност. За да бъдат приложими, законовите разпоредби трябва ясно да определят задълженията, нарушенията и отговорните органи. В противен случай защитата на езика може да се превърне в източник на административни спорове.

Защо интернет превърна закона в обществена сатира?

Реакциите в социалните мрежи показаха колко чувствителна е темата за езика. Потребителите започнаха да създават шеговити табели, надписи и публикации, изписани с латински букви. Така се възроди споменът за времето, когато шльокавицата беше широко разпространена в българските интернет форуми и електронни съобщения. Иронията е, че много от хората, които днес защитават кирилицата, някога са използвали латиница поради технически ограничения. Развитието на цифровите технологии постепенно премахна тези пречки и направи писането на кирилица лесно достъпно. Днешният спор показва, че обществото не възприема езика единствено като система от правила. Той е част от ежедневието, културната памет и чувството за принадлежност. Затова опитите за неговото административно регулиране могат да предизвикат не само политическа съпротива, но и хумор.

Защита на езика или борба с неграмотността?

На 9 ноември 2026 г. писателят Иван Ланджев също отправи публична критика към законопроекта. Той постави въпроса каква конкретна заплаха трябва да бъде преодоляна чрез новия закон. Според него по-съществените проблеми са свързани с ниската грамотност, бедния речник, недостатъчните читателски навици и качеството на публичната реч. Тези възражения насочват вниманието към основния обществен въпрос: какво означава действително да защитаваме един език? Дали е достатъчно да задължим институциите да използват кирилица, или трябва да инвестираме повече в образованието, библиотеките, книгите и езиковата култура? Законодателството може да създаде правила за официалната употреба на езика, но неговото съхраняване и развитие зависят преди всичко от хората, които го говорят и пишат.

Какво предстои след първото четене?

Към 9 ноември 2026 г. законопроектът е преминал само първо четене в Народното събрание. Това означава, че той все още не е окончателно приет и текстовете могат да бъдат променяни при следващите етапи на законодателната процедура. Предстои депутатите да разгледат възраженията на писатели, езиковеди и обществени организации. Особено важно ще бъде да се уточнят правилата за транслитерацията, употребата на чужди езици, административния контрол и евентуалните санкции. Дебатът предоставя възможност да се обсъди не само конкретният законопроект, но и по-широката държавна политика за българския език. Ако тази дискусия бъде проведена с участието на специалисти, тя може да доведе до по-ясни и приложими решения.

Може ли кирилицата да бъде защитена с латиница?

Законопроектът за българския език започна като инициатива за защита на националната писменост, но бързо се превърна в един от най-обсъжданите обществени спорове през ноември 2026 г. Поддръжниците му виждат в него необходима стъпка за утвърждаване на официалния език. Противниците предупреждават за неясни разпоредби, административен контрол и недостатъчно внимание към действителните проблеми на езиковата култура.

Название като „Закон за шльокавицата“ е обществена ирония, а не юридическо определение. То обаче показва колко лесно една законодателна инициатива може да загуби доверието на гражданите, когато формулировките ѝ пораждат противоречиви тълкувания.

Големият спор е дали българският език се нуждае от повече законови ограничения, или от повече образование, четене и уважение към словото.

Защото един език се съхранява не само чрез буквите, с които се изписва, но и чрез мислите, знанията и културата, които хората изразяват чрез него.

Източници

15

Подобни статии