Кратката памет на избирателя – дългият живот на провала

В политиката няма втора част – освен когато става дума за завръщане. В странно повторение на сценарий, често виждаме как политически фигури с доказани провали, скандали и дори управленски катастрофи се връщат на сцената, представяйки се като „новото лице“ на промяната. А най-удивителното е не тяхната дързост, а това, че често обществото ги приема. Гласува за тях. Дава им отново власт. Сякаш колективната ни памет се изтрива на всеки няколко години.

Причината за това не е само в политиците, които умело използват нова реторика, нови партии и нови лозунги. Истинският проблем е по-дълбок – това е явлението на политическата амнезия. Спомняме си скандалите само когато са актуални. Забравяме управленски провали, след като медиите престанат да говорят за тях. А когато същите лица се появят с по-различна прическа и малко по-друго лого, мнозина вече са готови да им дадат „нов шанс“.

Парадоксът е, че колкото по-дълго някой е бил във властта, толкова повече възможности е имал да се провали – и толкова по-лесно може да представи провала като „опит“. Липсата на дългосрочна политическа отчетност позволява на провалени управници да се завръщат като реформирани спасители. Те вече знаят как да говорят, какво да избягват, как да оформят образа си. И понеже обществото рядко си води сметка за последствията от техните предишни решения, новото обещание винаги звучи по-силно от старата истина.

Медиите играят ключова роля в този процес. В някои случаи съзнателно съучастват в изграждането на „нова версия“ на стари фигури – представяйки ги като „по-мъдри“, „променени“, „по-реалистични“. В други просто следват логиката на цикличния интерес – днес герой, утре злодей, след месец пак герой. Това създава среда, в която няма трайна отчетност. В която избирателят не разполага с контекст, а само с моментно впечатление.

Но не можем да обвиняваме само външни фактори. Когато обществото не изисква реална отчетност, не пази памет за минали действия, не настоява за конкретни отговорности – тогава връщането на компрометирани лица е не само възможно, а дори логично. Защо не биха се върнали, след като знаят, че ще бъдат приети?

Така се въртим в затворен цикъл. Същите хора, със същите обещания, със същите резултати – но с нова опаковка. И докато забравяме, прощаваме и отново гласуваме „по инерция“, промяната ще си остане само дума на плакат. Истинската промяна започва с памет. А паметта, когато я загубим, струва повече от всеки избор. Истинската политическа отговорност не свършва с изборите, а започва със способността да помним. Докато забравяме провалите, ще продължаваме да гласуваме за същите лица с различни лозунги.
По материала работи Веселин Байчев