Първо превъзходство, после атака – стратегията на перфекционизма, с която Монтгомъри побеждава Ромел

Монтгомъри предпочита да атакува след внимателна подготовка, осигурена логистика и натрупано превъзходство. Дали това е военен перфекционизъм, разумно ограничаване на риска или прекалена предпазливост?

Войната често награждава бързината, изненадата и способността на командира да рискува. Фелдмаршал Бърнард Монтгомъри обаче изгражда репутацията си върху донякъде противоположен принцип: преди решителния удар трябва да бъдат подготвени колкото е възможно повече от условията за успех. Войниците трябва да бъдат обучени, снабдяването осигурено, артилерията съсредоточена, резервите подготвени, а командирите да разбират плана. Затова неговият стил може условно да бъде наречен „стратегия на перфекционизма“. Тя му носи едни от най-известните британски победи през Втората световна война, но поражда и обвинения в прекомерна предпазливост.

Преди битката трябва да бъде спечелена подготовката

Когато Монтгомъри поема Осма британска армия през август 1942 г., ситуацията в Северна Африка е тежка. Ервин Ромел е превзел Тобрук и е достигнал Египет. Монтгомъри не се стреми веднага да докаже способностите си с грандиозна офанзива. Той възстановява увереността на армията, организира подготовката и снабдяването и продължава почти два месеца да обучава и превъоръжава войските си.

Тук се проявява една от характерните му черти. Монтгомъри предпочита да намалява неизвестните преди сражението. Това не означава премахване на риска – във войната подобно нещо е невъзможно. Означава обаче стремеж рискът да бъде ограничен чрез повече хора, повече техника, повече разузнавателна информация, по-добра логистика и предварително отработен план.

Ел Аламейн – победата на подготовката

Втората битка при Ел Аламейн през октомври–ноември 1942 г. е класическият пример. Уинстън Чърчил настоява за по-ранно настъпление, но Монтгомъри не бърза. Той изчаква натрупването на достатъчно сили и подобряването на подготовката на армията. Към началото на офанзивата британците и съюзниците им разполагат със значително числено и материално превъзходство.

Това понякога се използва срещу Монтгомъри: лесно е да победиш, когато имаш повече танкове, оръдия и хора. Но именно тук се крие същността на неговия подход. Според тази логика талантът на пълководеца не е непременно да влезе в равна битка и чрез гениална импровизация да я спечели. По-добрият вариант е предварително да създаде условия битката да не бъде равна.

На 23 октомври започва офанзивата. Артилерията открива масиран огън, а пехота и сапьори трябва да прокарат проходи през огромните минни полета, наричани от германците „дяволските градини“. Планът не се развива безпроблемно – танковете се задръстват в тесните коридори, съпротивата е силна и загубите са тежки. Монтгомъри обаче не изоставя операцията. Прегрупира силите и преминава към следващия удар – операция „Суперчардж“. На 4 ноември германско-италианският фронт е пробит.

Монтгомъри срещу Ромел – две различни представи за командването

Затова противопоставянето между Монтгомъри и Ромел е толкова интересно. Ромел придобива славата на командир на маневрата – енергичен, способен бързо да използва появила се възможност и склонен да поема значителни рискове. Монтгомъри предпочита по-систематичния подход – подготовка, концентрация на сили и удар в избран момент.

Разликата лесно може да бъде опростена до „смел Ромел срещу предпазлив Монтгомъри“, но реалността е по-сложна. Ромел също планира и Монтгомъри също рискува. Разликата е в степента на риск, която двамата са готови да приемат, и в значението, което Монтгомъри отдава на предварително осигуреното материално превъзходство.

Той сякаш иска първо да построи машината на победата и едва след това да я задейства.

Нормандия – когато перфекционизмът изглежда като бавност

Същият стил се вижда и през 1944 г. Монтгомъри командва сухопътните сили в началния етап на съюзническата кампания в Нормандия. Боевете около Кан се оказват много по-тежки и продължителни, отколкото първоначално се очаква. Това поражда спорове дали британският командир е прекалено предпазлив и дали не пропуска възможности за по-бърз пробив.

Защитниците на Монтгомъри посочват друг резултат: германците съсредоточават значителни бронирани сили срещу британско-канадския сектор около Кан, докато американците постепенно получават условия за пробив на запад. В крайна сметка германските сили в Нормандия са притиснати и тежко разгромени около Фалез. Националният армейски музей определя планирането му в Нормандия като умело, въпреки понесените неуспехи.

Тук възниква историческият спор: кога внимателната подготовка е разумна стратегия и кога се превръща в прекомерна предпазливост?

Парадоксът „Маркет Гардън“

Най-голямото противоречие в образа на предпазливия Монтгомъри идва през септември 1944 г. Операция „Маркет Гардън“ почти обръща обичайния му стил.

Планът е изключително амбициозен: въздушнодесантни части трябва да овладеят поредица от мостове в Нидерландия, а сухопътните войски да напреднат по сравнително тесен коридор, да достигнат Рейн и да отворят път към Германия. Това е опит за голям стратегически скок вместо методично настъпление. Операцията не постига основните си цели, а британските въздушнодесантни сили при Арнем понасят тежки загуби.

Именно „Маркет Гардън“ показва защо е опасно Монтгомъри да бъде описван просто като човек, който никога не рискува. Когато вижда възможност да съкрати войната, той е способен да предложи план с огромен залог. Парадоксално, една от най-известните му неуспешни операции е и една от най-смелите му.

Рейн – завръщане към стария Монтгомъри

През март 1945 г., при преминаването на Рейн, отново виждаме характерния Монтгомъри. Операцията е старателно подготвена, със съсредоточаване на огромни сили, артилерия, инженерни средства и логистика. Националният армейски музей определя преминаването като „методично планирано“. След него съюзническите формирования напредват в Северна Германия.

Това е Монтгомъри в естествената му среда: не търсене на красивата победа с минимални сили, а създаване на такава концентрация на военна мощ, че противникът да бъде поставен пред почти нерешим проблем.

Самият Монтгомъри формулира през 1944 г. принцип, който добре характеризира мисленето му: сигурният път към победата е съсредоточаването на голяма сила на избраното място и в подходящия момент, за да бъде противникът разбит.

Но има ли цена перфекционизмът?

Да – преди всичко време. Докато един командир чака подкрепления, гориво, артилерия и идеалната концентрация, противникът също не стои неподвижно. Той може да се оттегли, да укрепи позициите си или да прехвърли резерви.

След Ел Аламейн например предпазливото преследване позволява на част от моторизираните сили на Оста да се измъкнат. Националният армейски музей изрично отбелязва, че предпазливостта на Монтгомъри допринася за това част от противника да избегне унищожение.

Така най-голямото качество на този стил може да се превърне и в негов недостатък. Подготовката намалява риска от поражение, но прекаленото изчакване може да намали мащаба на победата.

Перфекционист или прагматик?

Вероятно „перфекционист“ е полезна метафора, но не и пълно описание на Монтгомъри. Той не се стреми към съвършен план заради самото съвършенство. По-скоро се стреми към предвидимост. Иска войникът да знае задачата си, командирът да знае целта, снабдяването да бъде осигурено, резервите да са готови и армията да влиза в битката с увереност, че може да я спечели.

Това обяснява и големия спор около наследството му. За едни Монтгомъри е прекалено предпазлив командир, който побеждава чрез огромно материално превъзходство. За други именно това е белегът на отговорния пълководец: защо да рискуваш живота на войниците си в равна битка, ако можеш първо да наклониш везните в своя полза?

В това се състои „стратегията на перфекционизма“. Не да спечелиш войната чрез един миг на вдъхновение, а да подготвиш толкова много от детайлите, че когато дойде решителният момент, победата да зависи възможно най-малко от случайността.