Създава ли хан Аспарух нова държава през 681 г., или продължава традициите на Стара Велика България?
През 681 г. Византийската империя признава политическата реалност на новата българска държава на Балканите, след като император Константин IV претърпява поражение във войната срещу българите. Тази година традиционно се приема за начало на Дунавска България. Но възниква интересен исторически въпрос: Аспарух действително ли основава нова държава, или премества и преобразува вече съществуващата държавна организация на своя баща Кубрат? Спорът не е само за една дата. Той засяга произхода на българската държавност, приемствеността на владетелската власт и политическите традиции, които българите донасят със себе си на Балканския полуостров.
Държавата на Кубрат – началото на българската държавна традиция
През първата половина на VII век хан Кубрат обединява български племенни групи в политическо обединение, известно в историческата наука като Стара Велика България. Неговите владения се намирали в степните области северно от Черно море и около Приазовието. Според византийските извори Кубрат успява да утвърди властта си, освобождавайки се от зависимостта на аварите, и поддържа дипломатически отношения с Византия. Държавата му притежавала владетелска власт, военна организация и управляваща аристокрация. След смъртта на Кубрат обаче политическото единство било нарушено под натиска на хазарите. Част от българските групи останали в старите земи, а други потърсили нови територии. Един от предводителите на преселилите се българи бил Аспарух.
Аспарух – основател или наследник?
Според традиционното разбиране Аспарух е основател на Дунавска България, защото именно той установява трайна българска власт южно от Дунав и постига признаването ѝ от Византия. Но съществува и друго тълкуване: Аспарух не започва изграждането на държавност от нулата, а наследява политическата организация, военните традиции и владетелската легитимност на Кубратовото обединение. Той е представител на управляващата династия и води със себе си общност, която вече познава институцията на върховния владетел, подчинението на военни предводители и необходимостта от обща отбрана. В този смисъл преселението на Аспарух може да се разглежда не просто като придвижване на племена, а като пренасяне на съществуваща политическа традиция върху нова територия.
Каква държавна структура наследява Аспарух?
Един от най-интересните въпроси е как е изглеждала държавната организация, която българите донасят от степите. Начело стоял владетелят, чиято власт се опирала на военната сила и подкрепата на знатните родове. Прабългарското общество имало изградена йерархия, а войската представлявала основен инструмент за защита и разширяване на владенията. В по-късната Дунавска България са засвидетелствани титли като кавхан, ичиргу боил и таркан, които свидетелстват за сложна система на управление. Не е доказано обаче, че всички тези длъжности са съществували в същия вид още при Кубрат и Аспарух. Затова историците допускат приемственост в основните принципи на властта, без да приемат автоматично, че административните структури на двете държави са били напълно еднакви.
Съпоставка на държавната организация на Кубратова и Аспарухова България
| Критерий | Стара Велика България – хан Кубрат | Дунавска България – хан Аспарух |
|---|---|---|
| Период | Първата половина на VII век – около 660-те години | От края на VII век |
| Територия | Северното Причерноморие и Приазовието | Долното течение на Дунав и земите на юг от реката |
| Форма на управление | Ранносредновековно политическо обединение с владетелска власт | Ранносредновековна държава с върховна владетелска власт |
| Владетел | Кубрат – обединител на българските племена | Аспарух – наследник на Кубратовата династия |
| Организация на властта | Владетел, военни предводители и племенна аристокрация | Владетел, военна аристокрация и подчинени местни общности |
| Степен на централизация | Вероятно значителна самостоятелност на отделните племенни групи | По-трайно териториално обединение; точната степен на централизация е спорна |
| Население | Български племенни групи и други общности | Прабългари, славяни и заварено население |
| Военна организация | Основна роля на конницата и племенните военни сили | Прабългарска конница и участие на славянски общности в отбраната |
| Административно устройство | Недостатъчно изяснено поради оскъдните извори | Съчетава наследени политически традиции и нови форми на териториално управление |
| Отношения с Византия | Дипломатически отношения и съюзнически връзки | Военен конфликт и мирен договор през 681 г. |
| Основна историческа заслуга | Обединяване и политическо укрепване на българските племена | Установяване на трайна българска държава на Балканите |
| Историческо наследство | Поставя основите на държавната традиция, наследена от Аспарух | Продължава и преобразува тази традиция в нова политическа и етническа среда |
Новата територия променя старата държавна организация
След установяването на Аспарух в земите край Долния Дунав българската държавна организация претърпява съществени промени. Тук българите влизат в отношения със славянски общности, които вече населяват големи части от Балканския полуостров. Според византийските хронисти Теофан Изповедник и патриарх Никифор Аспарух подчинява седемте славянски племена и северите, като им възлага определени отбранителни функции. Това показва, че новата държава не представлява просто пренесена Стара Велика България. Тя постепенно се превръща в политическо обединение на различни общности, в което прабългарската владетелска власт се съчетава със славянските местни традиции. Именно това взаимодействие създава условия за формирането на нова държавна и народностна общност.
Защо 681 година се приема за начало на България?
Историческият спор се задълбочава, когато се постави въпросът за значението на 681 г. Ако българската държавна традиция съществува още при Кубрат, защо началото на българската държава се свързва именно с Аспарух? Отговорът е в политическото и териториалното утвърждаване на Дунавска България. След военните действия през 680–681 г. Византия сключва мир с българите и се задължава да им плаща данък. Това означава фактическо признаване на новата политическа сила. Самият мирен договор не е запазен, но сведенията на византийските хронисти потвърждават неговото съществуване. Следователно 681 г. не е непременно моментът, в който възниква българската държавна традиция, а годината, с която се свързва международното утвърждаване на Дунавска България.
Една държава с нова територия или две различни държави?
Двете основни гледни точки не са напълно противоположни. От една страна, между Стара Велика България и Дунавска България съществува приемственост чрез владетелската династия, част от населението, военната организация и политическите традиции. От друга страна, новата държава възниква в различна географска, етническа и политическа среда. Тя има нови граници, нови съседи и различен състав на населението. Не разполагаме с достатъчно сведения, за да твърдим, че Аспарух просто е преместил непроменена държавна институция от северното Причерноморие на Балканите. По-обосновано е да се говори за приемственост на държавната традиция и едновременно с това за създаване на ново политическо обединение.
Заключение: Аспарух – създател на държава или продължител на традиция?
Аспарух може да бъде определен едновременно като наследник на Кубратовата държавна традиция и като основател на Дунавска България. Той не започва от нищото, защото разполага с владетелска легитимност, военна организация и политически опит, натрупан от предходните поколения. Но неговото историческо постижение е, че успява да приспособи тези традиции към новите условия на Балканите и да изгради устойчива държавна организация. Затова 681 г. е начало на Дунавска България, но не и начало на българската държавност изобщо. Историческият спор ни напомня, че държавите невинаги възникват изведнъж – понякога те продължават по-стари традиции, като едновременно с това придобиват нов облик.
