Българица или кирилица? Спор за име, идентичност и историческа истина

 

Историческа основа на спора

Историята на азбуката, която използваме и до днес, тръгва от глаголицата – създадена от Константин-Кирил Философ. По-късно, в Преславската книжовна школа, се появява нова, по-опростена графична система – кирилицата. Тя става основа за писмеността на редица народи и се утвърждава като официална азбука в Първото българско царство.

Как възниква името „кирилица“

Днес тази азбука е известна по света като „кирилица“. Името ѝ идва от Св. Кирил, въпреки че според много учени тя е създадена не от него, а от неговите ученици – Климент, Наум и други, именно на българска земя. Тук започва и съвременният дебат – дали е справедливо тя да се нарича „кирилица“, или е време да я наречем с друго име?

За и против името българица

Същността на спора се свежда до въпросите какво стои зад имената „кирилица“ и „българица“ и има ли нужда от преосмисляне на историческата терминология?

Аргументи в подкрепа на „българица“

Привържениците на наименованието „българица“ изтъкват, че днешната славянска писменост има своите корени не само в делото на Кирил и Методий, но и в конкретния исторически, политически и културен контекст на Средновековна България. Според тях тази азбука е създадена и развита в България – не просто географски, а като държавна и духовна институция. След покръстването на българите (864 г.) и утвърждаването на християнството, България има стратегическа нужда от стабилна писмена система на старобългарски език, която да бъде в служба на богослужението, държавната администрация и книжнината.

Именно в Преславската книжовна школа – под закрилата на цар Борис I и по-късно на цар Симеон Велики – учениците на Кирил и Методий създават кирилицата като по-удобен и функционален заместител на глаголицата. Това не е просто преработка на старата писменост – това е нова азбука, базирана на гръцкото писмо, но приспособена към звуковата система на старобългарския език. Тази историческа роля на България – не като „посредник“, а като родина на самата писменост, е често пренебрегвана в съвременния световен дискурс.

Поддръжниците на термина „българица“ обръщат внимание и на културната експанзия на българската писменост. Чрез Охридската и Преславската школа и разрастването на България при цар Симеон новата азбука и книжнина се разпространяват сред източните и южнославянски народи. Пътят ѝ към Киевска Рус, Сърбия, Влашко и Молдова минава през българската културна традиция. Дори в Русия дълго време старобългарският език е почитан като свещен и е наричан „българска реч“. Така България не само създава писменост, но и я превръща в цивилизационна платформа за целия православнославянски свят.

Сравнението с други писмености също е показателно. Латиницата е наречена така, защото произлиза от латините и е кодифицирана в Древен Рим. Гръцката азбука носи името на народа, който я е развил. Същата логика би трябвало да се приложи и при писмеността, създадена и разпространена от българите – тя би следвало да носи името българица, като справедливо признание за приноса на България към европейската културна карта.

Нещо повече – използването на термина „кирилица“ замъглява историческия процес, като смесва в едно глаголицата (дело на Кирил) и по-късната, различна по структура и функция, кирилица. Оттук произтича и объркването в международните представи – че самата кирилица е създадена от Кирил, което исторически не отговаря на фактите.

В съвременен контекст, възраждането на името „българица“ може да се разглежда не като израз на национализъм, а като част от стремежа към историческа справедливост и утвърждаване на българската културна идентичност в условията на глобализация и цифрово многоезичие. Когато кирилицата се използва като официална азбука в ЕС (от 2007 г. насам – чрез България), това е възможност българският принос към европейската писменост да бъде ясно обозначен – и защо не, чрез ново, по-ясно и символично име.

Аргументи в подкрепа на „кирилица“

От другата страна на дебата стоят защитниците на традиционното наименование „кирилица“. Те припомнят, че името е символично – в чест на създателя на славянската азбука, и че от векове терминът се използва и е възприет не само в славянския свят, но и в международните езиковедски и исторически среди. Според тях подмяната с ново име би довела до объркване, би имала нужда от дълги разяснения и рискува да изглежда като опит за политическо или националистическо присвояване на културно наследство, което е общо за много народи.

В крайна сметка спорът не е просто за едно име – той отразява дълбоките въпроси за идентичност, признание и историческа справедливост. Дали „българица“ ще се наложи като термин, или ще остане част от една патриотична инициатива – бъдещето ще покаже. Но самият дебат е здравословен и важен – защото показва, че българската писменост е тема, която продължава да вълнува, вдъхновява и предизвиква размисъл.

А в основата на този спор е фактът, че имената не са само думи – те са памет, наследство и отговорност.