Пиратско право при решаване на спорове

Пиратството е морски грабеж, а самите бандити си имат свой вид право, което най-често се определя от капитана на кораба. Най-старите случаи на пиратство, които са документирани, са от 14 век. Ушкуйниците например са новгородски пирати, финансирани от болярски родове в Новгород, които имали търговски интереси в Поволжието. През 1363г. те провеждат руски поход по течението на река Об и без одобрението на покровителите си отиват в Нижни Новгород, където избиват арменските и татарските търговци в града. Пиратската им дейност е преустановена след засилването на Московското княжество.
Предсказуемите маршрути на корабите и географските ограничения на водите улесняват пиратството, но често на кораба са се случвали метежи в ситуации, когато моряците не одобряват стратегията или тактиката на своя капитан. В такива случаи съдбата на капитана била незавидна, той е свалян от поста си, а в някои случаи и наказван със смърт. Известни пиратски капитани в историята на пиратството са Френсис Дрейк (заливът край Дартмур носи неговото име), Джак Рекъм (Калико Джак), Бартоломю Робъртс (Черният Барт), Едуард Тийч (Черната брада – прякорът идва от голямата му брада, в която вплитал запалени фитили по време на бой), Томас Тю, който загива по време на бой.
Случаите на метежи наложили необходимостта капитаните да се събират и да изработят свой пиратски кодекс, с който да се решават спорните ситуации на кораба. Той е известен и като Ямайска дисциплина. Правилата обикновено са записвани, всеки член на екипажа е давал съгласието си с подпис. Те били конкретни за всеки кораб, но в тях преобладават всъщност общите моменти. Правата на членовете на екипажа се отнасят основно до право на плячка и съответно наказание, ако пиратът бъде заловен. При разпределяне на плячката най-често капитанът и главният кормчия получават по два дяла, мичманът при оръдията – дял и половина, офицерите – дял и четвърт. Лично решение на капитана е определяне на целта за грабеж. Офицерите се определят в преки избори от всички членове на екипажа.
Пиратите на кораба имали еднакво право на провизии и алкохол. При кражба на част от плячката наказанието е изоставяне на самотен остров с бутилка ром и зареден пистолет. Същата е съдбата за дезертьорство по време на битка. Вечер се изгасяли светлините на борда. Всеки пират бил задължен да бъде винаги с почистено и заредено оръжие, а боят между членове на екипажа на борда на кораба също бил забранен. Междупиратските спорове трябвало да бъдат решавани на сушата с пистолет и в присъствието на капитана. На кораба били забранени хазартни игри (за пари), присъствието на жени, както и на млади момчета. Наказанието за всеки опит да се вкара такова лице на кораба е смърт. Всяко правило си има изключения обаче. Известно е, че с Джак Рекъм са плавали Ан Бони и Мери Рийд (жени-пирати).
Наказанието за пиратство било смърт за всеки, чието име е вписано в кодекса. Капитанът Джак Рекъм например е заловен, осъден за пиратство и обесен в Ямайка. Главата на Едуард Тийч (Черната брада) е отсечена по време на бой с британците и окачена като трофей на техния кораб.
За да напусне кораба, даден член на екипажа трябва да е спечелил определена сума пари. Ако името на пирата при залавяне не фигурира в кодекса, човекът се считал за затворник. Това обяснява случаите, когато преди залавянето на капитана, той хвърля във водата правния кодекс на своя кораб.
През 16 и 17 век пиратството значително нараства с откриването на Новия свят. Все по-наложително става спазването на правилата в пиратския кодекс и това създава определена репутация на пиратите – те се определят като авантюристи, които са независими и свободомислещи хора. През 17 век се появява нов термин за пират – буканиер. Буканиерите нападат предимно френски и испански кораби край Карибските острови, но извършват грабежи и по сушата. Те се бият на страната на англичаните и променят търговските пътища в този век на териториални спорове. За англичаните буканиерите се оказват начин да спечелят спора с испанците и те узаконяват печалбите на пиратите срещу дял от тях. Известни капитани на буканиерите са Кристофър Мингс, Монбар, Хенри Морган, който след като се върнал в Англия, получил титлата „Рицар“ от Чарлз Втори и става заместник губернатор на Ямайка, въпреки че при завземането на град Панама избива с изключителна жестокост всички жители и изгаря града. Френсис Дрейк пък се счита за най-добрия от моряците на Елизабет Първа.
Правният кодекс на буканиерите бил различен от установения вече пиратски кодекс. Екипажът сам избирал своя капитан чрез гласуване и пак чрез гласуване можел да го свали. Мнението на мнозинството било особено важно, защото при незачитането му възниква опасност от бунт. В същото време задължение на капитана било да участва в битките заедно с останалите моряци. Принципът на разпределяне на плячката също бил демократичен – разделя се на равни части. В един момент стигат и до решение за създаване на осигурителна система, като заделят пари за ранените в битка. Така им се осигурява компенсация. Ако корабът, който са превзели, превозва роби, те ги освобождавали.
И в нашия век пиратството си остава проблем (например около Сомалийското крайбрежие). Световните загуби за търговията и икономиката са около 16 милиарда долара. Няма международна правна система за пиратството, макар че отделни държави са овластени с резолюция на Съвета за сигурност на ООН да преследват пиратите по обвинение в „универсално престъпление“ и е създаден международен трибунал за пирати, а военни кораби патрулират в опасните региони.