Фуко – да влезеш в спор със самия себе си

 

„Аз не искам да пиша за аудитория, аз пиша за потребители, не за читатели“.(Фуко)

Пол-Мишел Фуко (1926г. – 1984г.) е френски историк, социолог, (който подчертава, че не се идентифицира като такъв), професор по История на системите на мислене в Колеж дьо Франс. През 1997г. лекциите му са публикувани в девет тома. Той създава теорията за „археология на знанието“. Прави редица изследвания върху дискурса в затвори и училища. В книгата „Надзор и наказание“ Фуко разглежда промените, които настъпват през вековете в западните наказателни институции.  Постановките му за теорията на споровете са широко обсъждани. През 2007г. Наръчникът за висше образование на в. „Таймс“ посочва Фуко като най-цитирания интелектуалец в хуманитарните науки. В интервю Фуко казва за себе си: „Аз съм ницшеанец“ и още: „Аз не съм пророк, моята работа е да построя прозорци, където някога имаше само стена“.

В книгата „Порядъкът на нещата“ Фуко влиза в дискусия върху картината Лас Менинас на Диего Веласкес. Тук е изложена и неговата основна теза: в историята всички периоди имат специфични условия за истина и конституират кое е приемливо. Условията на дискурса обаче внезапно се променят през различните периоди. В споровете според Фуко особено важен е изказът, защото определя пропозициите при тежестта на аргументите. Изказът е построен върху мрежа от правила, които установяват кое е смислено. Според него „изказът“ е „събитие“, защото възниква в определено време. Дори да е невярно граматически, едно изречение може да бъде смислено.

Често Фуко влиза в спор със самия себе си. Отрича се от свои книги и трудове и защитава полярни тези. Във връзка с това в едно интервю той казва: „Когато хората казват: „Ето, ти мислеше това преди няколко години и сега казваш нещо друго“, а моят отговор е „Добре, мислите ли, че аз съм работил толкова усилено всичките тези години, за да казвам едно и също нещо и да не се променям?“

Фуко казва, че желае книгите му „да са нещо като кутия за инструменти, в която другите могат да тършуват, за да открият инструмент, който могат да ползват винаги, когато пожелаят в тяхното собствено поле.“

Да „потършуваме“ в „кутията за инструменти“ на Фуко и да открием инструментите, с които можем да разрешим споровете, които съпътстват битието ни:

Езикът е като фактът на натрупаната реч в историята.

Човекът е изобретение, чиято последна дата показва с лекота археологията на нашата мисъл.

Няма слава в наказанието.

Когато едно решение не може да бъде обявено по отношение на доброто и злото, то се изразява като нормално и необичайно. И когато става въпрос за оправдаване на това последно разграничение, се правят съображения за това, което е добро или вредно за индивида. Те са израз на конституивен дуализъм на западното съзнание.

Трябва да си герой, за да се изправиш пред морала на времето.

Презумпцията е елемент на разследване и парче на вина, от друга страна, регулираното страдание на мъчението е едновременно мярка за наказване и акт на информация.

Където има сила, има съпротива.

Влизаме в периода на задължителната повторяемост.

Дискурсът не е живот, вашето време не е ваше.

Грешките са почти винаги божествени. Никога не се опитвайте да ги поправите. Напротив: дайте им разумно обяснение, разберете ги възможно най-дълбоко. И тогава пред вас ще се отвори възможността да ги облагородявате.

Най-простият термометър за успех е завистта на губещите.

Едно е ясно – че мразя простотата във всичките й форми.

Трудно е да агитирате краля за монархията.