Как могъщата Атина губи армията и флота си в Сицилия?
През 415 г. пр. Хр. атиняните изпращат огромна военна експедиция към Сицилия. Две години по-късно почти цялата армия е унищожена. Как една от най-силните държави в гръцкия свят допуска подобна катастрофа?
През 415 г. пр. Хр. Атина изглежда достатъчно могъща, за да предприеме изключително амбициозна операция далеч от дома. Пелопонеската война срещу Спарта продължава, но Никиевият мир временно е намалил големите сражения. Тогава сицилианският град Егеста търси атинска помощ в конфликта си със Селинунт и могъщата Сиракуза. В Атина се появява далеч по-голяма идея – експедицията може не само да помогне на съюзник, но и да разшири атинското влияние в богатата Сицилия. Алкивиад става един от най-ревностните защитници на начинанието, докато опитният Никий предупреждава, че войната може да се окаже много по-трудна от очакваното.
Първата стратегическа грешка е подценяването на противника и мащаба на операцията. Сиракуза не е беззащитен малък град. Тя е голям, богат и добре укрепен полис, способен да мобилизира значителни сили. Освен това Атина трябва да воюва на стотици километри от собствената си територия. Всяко подкрепление, оръжие, храна и съобщение трябва да прекоси морето. Атиняните разполагат с превъзходен флот, но морското превъзходство не решава автоматично проблемите на една продължителна сухопътна обсада. Колкото повече се проточва кампанията, толкова по-голямо става предимството на защитниците.
Втората голяма грешка идва още преди истинската битка – Атина губи Алкивиад. Малко след пристигането му в Сицилия той е извикан обратно, за да бъде съден във връзка с религиозни обвинения. Алкивиад бяга и преминава на страната на Спарта. Така атиняните не само губят един от главните инициатори на експедицията, но превръщат човека, който отлично познава техните планове и слабости, в съветник на врага. Спартанците изпращат в Сиракуза военачалника Гилип. Неговото пристигане променя хода на кампанията – защитата е организирана по-добре, пристигат подкрепления и атинската обсада започва да се разпада.
Нерешителността на Никий допълнително влошава положението. Атиняните първоначално имат възможност да изолират Сиракуза чрез изграждането на обсадни стени. Сиракузците обаче прокарват свои напречни укрепления и осуетяват пълното обкръжаване на града. Вместо бърза победа започва изтощителна война. Когато положението става критично, Атина изпраща нова голяма армия под командването на Демостен. Той разбира, че времето работи срещу нападателите, и предприема смела нощна атака срещу укрепленията при Епиполите. В тъмнината обаче настъпва объркване. Атинските части губят строй, не разпознават собствените си войници и атаката завършва с тежко поражение.
След този провал Демостен предлага незабавно оттегляне, но Никий се колебае. Тук историята придобива почти трагичен характер. Когато атиняните най-сетне се подготвят да напуснат Сицилия, настъпва лунно затъмнение. Суеверният Никий се допитва до жреците и според разказа на Тукидид оттеглянето е отложено. Забавянето се оказва фатално. Сиракузците успяват да блокират изхода от Голямото пристанище. Атинският флот, създаден за маневри в открито море, е принуден да се сражава в ограничено пространство, където числеността, сблъсъците между корабите и тактиката на сиракузците намаляват традиционното му предимство.
Последният опит за спасение се превръща в катастрофа. След загубата на флота десетки хиляди атиняни и техни съюзници започват отстъпление по суша. Изтощени, гладни и непрекъснато нападани, колоните постепенно се разпадат. Частта на Демостен е обкръжена и капитулира. Войниците на Никий достигат река Асинар, където дисциплината окончателно рухва. Жадните мъже се хвърлят към водата, докато сиракузките сили ги атакуват. Никий също се предава. И двамата атински командири – Никий и Демостен – са екзекутирани, а много от пленниците са изпратени в каменоломните край Сиракуза.
Сицилианската експедиция показва как една по-могъща държава може да загуби война срещу противник, който първоначално изглежда по-слаб. Атина има огромен флот, средства и опитни войници, но поставя прекалено голяма цел далеч от собствените си бази. Политическите борби я лишават от Алкивиад, командването е разделено между различни стратегии, противникът получава време да се приспособи, а Спарта се намесва в решителния момент. През 413 г. пр. Хр. експедицията завършва с почти пълно унищожение. Атина не пада веднага, но губи огромен брой кораби, войници, пари и престиж. Войната продължава още години, но стратегическата инициатива вече постепенно преминава към нейните противници.
Затова спорът около Сицилианската експедиция остава актуален и днес: губи ли Атина заради силата на Сиракуза – или преди всичко заради собствените си грешки? Най-вероятно и двете имат значение. Сиракузците показват изключителна способност да се приспособят към противника, но Атина сама създава условията, при които военното ѝ превъзходство престава да бъде решаващо. Сицилия се превръща в класически исторически пример за опасността от надценяване на собствената сила, подценяване на противника и започване на далечна война без ясна стратегия за нейния край.
