След Мюнхен 1972: докъде стига операция „Божи гняв“ на МОСАД?

На 5 септември 1972 г. Олимпийските игри в Мюнхен се превръщат в сцена на една от най-тежките терористични атаки в историята на спорта. Членове на палестинската организация „Черният септември“ проникват в олимпийското село и вземат за заложници израелски спортисти и треньори. След проваления опит на западногерманските власти да ги освободят загиват 11 членове на израелската олимпийска делегация, както и западногермански полицай. Последвалият израелски отговор става известен като операция „Божи гняв“ – продължителна тайна кампания, свързвана с МОСАД, която и до днес поражда спорове за границата между борбата с тероризма, възмездието и извънсъдебното убийство.

От Мюнхен започва преследването

Нападението има огромен психологически ефект. Олимпиадата е замислена като международен празник, а кризата се развива пред погледа на световните медии. Израелското разследване впоследствие установява сериозни слабости както в германската операция за освобождаване на заложниците, така и в израелските мерки за сигурност в чужбина.

Правителството на премиера Голда Меир решава, че отговорът не трябва да се ограничава до дипломатически натиск и традиционни военни действия. Започва секретна кампания срещу хора, смятани от израелските служби за свързани с „Черният септември“, с Мюнхен или с палестински въоръжени структури. В популярната литература именно тази кампания получава името „Божи гняв“.

Каква е стратегията?

Операцията не представлява един удар на едно място. Тя се развива в продължение на години и включва разузнаване, наблюдение и операции в различни европейски и близкоизточни държави.

Основната идея е хората, които Израел смята за организатори или участници в международни терористични операции, да не могат да разчитат на сигурно убежище извън Близкия изток.

Именно тук се появява големият международен спор. Израел разглежда подобна политика като част от защитата си срещу транснационален тероризъм. Критиците ѝ поставят въпроса дали една държава може тайно да използва смъртоносна сила на територията на друга държава, без съдебен процес и без съгласието на местните власти.

Лилехамер – грешката, която разкрива операцията

Най-тежкият провал настъпва през юли 1973 г. в норвежкия град Лилехамер. Израелски агенти преследват човек, когото погрешно идентифицират като Али Хасан Саламе – високопоставен палестински оперативен ръководител.

Убитият обаче е Ахмед Бушики, марокански сервитьор, който няма отношение към търсения човек. Част от участниците в операцията са заловени от норвежките власти. Случаят се превръща в международен скандал и показва една от най-сериозните опасности на тайните операции: грешната разузнавателна информация може да доведе до смъртта на невинен човек. Кампанията е преустановена след инцидента.

Лилехамер променя и моралния характер на спора. Въпросът вече не е само дали една държава има право да преследва извършители на терористични нападения. Появява се и друг: кой носи отговорност, когато тайна служба посочи погрешния човек?

Али Хасан Саламе – целта, която оцелява още шест години

Истинският Али Хасан Саламе остава жив след грешката в Норвегия. Израел го смята за ключова фигура в „Черният септември“ и го свързва с международни операции срещу израелски цели. Въпросът за точната му лична роля в планирането на Мюнхен обаче е предмет на исторически спорове и различни оценки.

През януари 1979 г. Саламе е убит в Бейрут с автомобилна бомба. Историческите обзори често определят това като заключителен епизод на „Божи гняв“.

Така преследването, започнало след събитията от 1972 г., се простира години след самата Олимпиада.

Възмездие или превенция?

Самото название „Божи гняв“ подсилва представата за операция на възмездието. Но от гледна точка на израелската стратегия целта е представяна и като възпиране и предотвратяване на бъдещи атаки.

Това разграничение е важно. Ако целта е наказание за вече извършено престъпление, възниква въпросът защо заподозрените не са задържани и изправени пред съд. Ако целта е предотвратяване на непосредствена бъдеща атака, тогава трябва да се установи доколко конкретният човек действително представлява такава заплаха.

Тъкмо поради секретния характер на операцията историците невинаги разполагат с достатъчно публични документи, за да дадат категоричен отговор за всяка отделна мишена.

Нарушава ли операцията суверенитета на други държави?

Това е международноправната страна на спора.

Тайни операции се провеждат извън Израел, включително на територията на европейски държави. Когато чужда разузнавателна служба извършва смъртоносна операция без разрешение на съответната държава, възникват въпроси за държавния суверенитет, правото на живот и необходимостта от съдебна процедура.

Лилехамер е особено показателен именно защото Норвегия не приема случилото се като някаква абстрактна част от израелско-палестинския конфликт. На нейна територия е убит невинен човек и норвежките власти провеждат собствено наказателно разследване.

Така „Божи гняв“ показва колко лесно борбата между държава и недържавна въоръжена организация може да се пренесе на територията на трета страна.

Постигната ли е целта?

Това е най-трудният въпрос.

Операцията демонстрира значителния международен обсег на израелското разузнаване и изпраща ясно послание, че нападенията срещу израелски граждани могат да бъдат последвани от дългогодишно преследване. Но от това не следва автоматично, че операцията сама по себе си е прекратила палестинския международен тероризъм.

Напротив, през 70-те години продължават отвличания, заложнически кризи и нападения. Израелският военен архив описва периода 1972–1978 г. като време на поредица от тежки атаки срещу израелски цели, сред които Маалот, хотел „Савой“, отвличането на самолета на Air France до Ентебе и нападението по крайбрежния път.

Следователно ефективността на „Божи гняв“ не може да бъде измерена просто чрез броя на убитите мишени.

Операция, която оставя неудобен въпрос

Повече от половин век след Мюнхен операция „Божи гняв“ остава един от най-известните примери за тайна държавна кампания срещу предполагаеми участници в международен тероризъм.

За Израел след Мюнхен основният проблем е бил как да защити гражданите си срещу организации, действащи през граници и използващи международни събития за своите нападения. За европейските държави и за критиците на подобни операции проблемът е друг: може ли борбата с тероризма да позволи на една държава сама да бъде разузнаване, обвинител, съдия и изпълнител на присъдата на чужда територия?

А трагедията в Лилехамер добавя най-силното предупреждение. Дори когато държавата е убедена, че преследва опасен човек, разузнаването може да сгреши.

Затова историческият спор около „Божи гняв“ не се свежда до въпроса дали МОСАД е успял да достигне своите мишени. Той поставя много по-трудната дилема: докъде може да стигне една демократична държава в защитата си от тероризма, без самата борба срещу него да излезе извън установените правни граници?