Престъпник ли е родителят, който удря шамар?

Доскоро шамарът беше възприеман в българските семейства като „възпитателна мярка“ – нещо нормално, дори неизбежно. Репликата „един шамар няма да навреди“ често се използваше като аргумент в защита на „строгото, но справедливо“ родителство. Днес обаче това разбиране е подложено на сериозно обществено и правно съмнение. В много страни, включително и в България, физическото наказание над деца се третира като форма на насилие. Възниква противоречив въпрос: престъпник ли е родителят, който посяга – дори „леко“ – на детето си?

Поддръжниците на по-строгите мерки твърдят, че всяка форма на физическо въздействие нарушава достойнството и сигурността на детето. Един шамар може да изглежда безобиден, но според психолозите децата възприемат дори минималната агресия като отхвърляне, заплаха и унижение. Насилието – физическо или вербално – оставя дълбоки следи, които не се лекуват с времето. Затова мнозина настояват, че родителят, който удря, независимо от мотива, нарушава правото на детето на неприкосновеност и сигурност – и трябва да носи отговорност.

От другата страна стоят родители и по-консервативни гласове, според които напълно безавторитетното, „либерално“ възпитание създава разглезени, безотговорни и агресивни деца. За тях лекият шамар не е насилие, а сигнал за граница, мярка, с която се спира опасно или неприемливо поведение. Те твърдят, че родителите са подложени на огромен натиск и често са оставени сами без подкрепа, а криминализирането на поведението им само задълбочава страха и объркването. „Слагат ни белезници, защото искаме да възпитаме децата си“ – казват те.

Правната рамка в България все още е разпъната между традицията и европейските стандарти. Законът формално забранява физическото насилие над деца, но в реалността санкции рядко се прилагат при „леки“ форми на агресия. Това създава сива зона – морално, културно и юридически. А в тази зона се сблъскват страхът на родителя да не загуби авторитет и страхът на детето да не загуби доверие в най-близкия си човек.

Истината е, че шамарът е симптом – не метод. Там, където думите не работят, насилието няма да изгради връзка, а ще я разруши. Въпросът не е „заслужава ли си детето“, а дали родителят е в състояние да възпита чрез пример, а не чрез страх.

Истинската сила на родителя не е в ръката, която удря, а в гласа, който води с търпение и разбиране. Възпитанието не е битка за надмощие, а изграждане на доверие. И колкото по-рано осъзнаем това като общество, толкова по-здрави ще бъдат бъдещите поколения.

По материала работи Веселин Байчев